— Аита48, чеденце — каза един дълбок глас.
Той отвори очи, сърцето му се блъскаше в гърдите. Потънал беше в пот.
— Аита — повтори гласът на Омаата до ухото му.
Започна да диша по-спокойно. Сънувал ли бе? Дали всичко не беше само отлагане, само временно спиране? Бягането по плажа, копията, Тетаити, ударът на куршума в гърдите му. Не бе сънувал, невъзможно беше да е сънувал, не бе измислил думите на Мак Лауд, които звучаха още в ушите му, напевността, носовия изговор, жлъчната насмешка… Затвори отново очи, съзнанието му беше съвсем празно. Мисълта му започна да се върти в някакъв кръг, безспир, безспир. Беше страшно уморително. „Това е за вас!“ — каза яростно гласът на Бейкър. Като че някакъв удар на гонг разкъса нервите му, той се обърна със смразен гръб, с треперещи ръце. Видя оръжието, а над оръжието — тъмните очи на Тетаити, презрителната усмивка. Спри! Спри!…
— Аита, чеденце!…
Отпусна мускулите си, отвори очи и започна да брои до десет, но веднага обърка броенето и се плъзна в мрак, потъна отново, всичко се върна — Тетаити пак насочваше пушка в гърдите му. Сърцето му се сви — куршумът ей-сега ще излети, трябваше да говори, да говори…
— Омаата…
— Чеденце.
Изрече с мъка:
— Под смокинята…
— Кога под смокинята? — обади се гласът на Омаата много, много отдалеко.
Потъваше, потъваше отново. Направи отчаяно усилие.
— Когато излязох от пещерата…
— Да — каза тя, — да… раменете ти бяха червени, петленцето ми.
Раменете му били червени. Тази подробност му се стори изведнъж много важна. Не мръдваше, но ги виждаше, извил глава назад. Червени, червени. И плешките бяха червени. Каза високо: