— Тайата!…
Между таитянките се чу шушукане, но никоя не стана, никоя не отговори. Устните на Джонсън затрепераха. Той прибра хоризонтално ръце, улови десния палец с палеца и показалеца на лявата си ръка и започна бавно, машинално да го търка. „Ще се разплаче“ — помисли Пърсел.
— Тайата! — повтори гръмко Мак Лауд.
Жените замълчаха, после шушукането се поднови. Тайата стана. Пристъпи бавно към кръга, ниска, тантуреста, с малко криви крака, на които се клатушкаше при ходенето. Подпухналите клепачи закриваха очите, а лицето, внезапно осветено от факлите, изглеждаше намусено и затворено. Джонсън се позасмя крехко, отиде да я посрещне, улови я за ръка и изпълни някаква танцова стъпка, така смешно и жалко, че никому не мина и през ум да се изсмее. Щом седна до него, Тайата освободи грубо ръката си и го изгледа студено с черните си очички, почти потънали в подпухналите клепачи.
— Горкият Джонсън — каза полугласно Пърсел.
Но никой не се обади. Джонс бе втренчил поглед в Амурея, а Бейкър, бледен, със стиснати зъби, гледаше право пред себе си.
— Джонс! — извика строго Мак Лауд.
И той изглеждаше неспокоен и напрегнат. Джонс пусна ръцете на Амурея, взе шапката и извади една хартийка.
— Уайт! — викна той така високо, сякаш Уайт беше на другия край на поляната.
Уайт не мръдна, лицето му остана безучастно. Не заговори веднага. Седнал с кръстосани нозе, положил мирно ръце на коленете си, той само потупваше панталона си с показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Останалите му пръсти, къси, дебелички като суджуци и почти четвъртити накрая, бяха леко вдигнати, сякаш ще докоснат клавиши. Минаха две-три секунди.
— Итя — каза кротко Уайт.
Сред жените настъпи внезапно възбуждение, шушуканията се засилиха, по-оживени от досегашните. Пърсел се обърна. Итя беше коленичила. С наведени очи и стиснати устни, тя клатеше отрицателно глава. От дясната й страна Итиота бе сложила ръка на рамото й. От другата страна бяха Раа и Тумата. Итиота каза:
— Вземи го. Не е лош. Няма да те бие.
— Не, не! — отвърна Итя.
— Итя! — извика гръмко Мак Лауд.
Итя се изправи, пристъпи към кръга и застана между Амурея и Джонсън, срещу Мак Лауд. Очите й святкаха.
— Слушай, перитански Скелето — каза тя като загледа гневно шотландеца, — трябва да се засрамиш, че постъпваш така. Има ли смисъл да искаш жена, която не те е избрала?
Говореше така, като че я бе избрал не Уайт, а Мак Лауд. И продължи:
— Знаеш какво става, когато искаш жена, която не те е избрала: туря ти рога.
Таитянките се засмяха сподавено, а таитяните се изсмяха с глас. Слава на Еатуа! Лошото държане на Итя си имаше и добрите страни!
Мак Лауд се изправи.
— Какво казва?
— Пита те — каза безучастно Пърсел — дали би желал жена ти да ти изневерява. — После добави: — Въпросът е чиста риторика. Тя няма пред вид тебе.
Очите на Мак Лауд светнаха гневно, но той се овладя.
— Кажете й да си сдържа езика — каза спокойно — и да седне при Уайт.
Пърсел преведе.
— Не мразя жълтокожия — отвърна Итя като се мъчеше да говори учтиво. — Неговата кръв не е ледена18 като на Скелета. Жълтокожият е учтив мъж. Винаги приятен като сянка…
Тя се изправи, разкърши упоритата си дребничка снага и каза твърдо:
— Само че не го искам за тане. За тане искам Меани.
Меани стана. Бяха го избрали. Със ставането си той заявяваше, че приема. Меани обичаше безпристрастно всички жени. Но към Итя изпитваше приятелство.
Погледът на Мак Лауд се премести от Итя към Меани. Но беше необходимо да му се преведе какво бе казала Итя. Той стисна зъби, размаха края на въжето и извика разярено:
— Кажете й, че ако не отиде да седне при Уайт, ще я накажа.
— Няма да преведа тази заплаха — възрази Пърсел. Тя е много опасна. Меани я смята вече за своя съпруга. Ако я докоснеш, ще те пребие.
— Има закон — каза Мак Лауд. — Ще го обесим.
— Ако можете — отвърна Пърсел като го гледаше втренчено.
Мак Лауд вирна острата си брадичка и присви очи. Ако се стигнеше до бой, щеше да има насреща си Пърсел, Джонс, Бейкър, шестимата таитяни, а може би и жените. Съжали дълбоко, че не бе донесъл пушка.
Обърна се наляво.
— Уайт, иди прибери жена си.
Това беше прикрито поражение: оставяше Уайт да се оправя сам.
Уайт не се опита да грабне ненадейно Итя. Стана бавно, с достойнство и тръгна към нея. Тя отскочи веднага назад, завъртя се и с невероятна лекота изчезна в полянката. Дългите й коси се развяваха зад нея. Тичаше право на запад, към храсталака.
— Стой, Меани! — изрева Пърсел.
Меани се спря както тичаше, застанал на един крак, полуизвил своята снага на атлет, с вирната глава и потръпващи ноздри, като на хрътка, спряна в бяг.