— Предлагам — каза той — да отложим разискването. Не можем да разискваме под натиска на черните.
— Никакво изплъзване, Мак Лауд — каза сухо Пърсел. — Таитяните не заплашват никого. Ако събранието бъде отложено сега, без да се вземе решение, ние ще го напуснем.
— Не го слушай! — изрева отново Смъдж. — Не го слушай! Поставяй на гласуване, Мак Лауд!
Мак Лауд нямаше време да отговори. Омаата се изправи. Хънт издаде някакво жалко ръмжене, но тя не му обърна внимание. Направи една крачка и запълни веднага целия кръг с личността си. С мрачен поглед и сърдито свъсени вежди, тя изгледа и таитяните, и пеританите.
— Вие, мъжете — каза тя с кънтящия си като водопад глас, — само приказвате, приказвате… а пък аз, Омаата, ще свърша работа.
Само с две крачки тя мина пред Уайт и Мак Лауд и стигна до мястото, дето седеше Смъдж. Той се опита да се отдръпне, но Омаата го изпревари. Наведе се, дръпна го за панталона при пъпа и го вдигна до равнището на очите си, като го държеше без усилие с огромната си протегната ръка.
— Ити оре22 — каза тя с дълбокия си глас.
И започна да му удря плесници с дясната си ръка. В същност това бяха не плесници, а пляскания. Пляскания, с каквито се наказва провинено коте. Но Омаата нямаше представа за силата си. Смъдж зарева. Задушаван от пръстите, които гърчеха панталона на корема му, със зачервено от плесници лице, той се мяташе като дявол, риташе с нозе, размахваше смешните си пестничета и пищеше непрестанно.
Таитяните се развеселиха до забрава. Отмъстено беше за цялото унижение на тая вечер. Жените крещяха като кукумявки, а мъжете се смееха колкото им глас държи, и както бяха седнали с кръстосани нозе, се поизправиха, коленичиха и започнаха да се пляскат по бедрата.
— Омаата! — извика Мак Лауд.
— Пусни го, Омаата! — извика на таитянски Пърсел.
— Ити оре! — повтаряше със стиснати зъби Омаата.
Не слушаше никого. Продължаваше да пляска Смъдж, а той ревеше, риташе, дращеше, с издадена напред муцуна, заприличал на попаднало в капан животно. Ръцете му бяха много къси, та нито пестниците, нито ноктите му можеха да стигнат до Омаата, но босите му нозе успяваха да я ритнат по корема, при все че това не изглеждаше да я безпокои.
— Какъв ли е тоя корем! — каза Джонс, зяпнал от възхищение.
Мак Лауд стана и пристъпи към Омаата. Полуделият Смъдж си заслужаваше наказанието, но все пак, като водител на мнозинството, Мак Лауд нямаше друг избор. Трябваше да се намеси. Смъдж означаваше един глас.
Проглушен от ревовете на жертвата, той се приближи предпазливо към Омаата. Страхуваше се, че може да обърне към него мощната си ръка или пък Хънт да се нахвърли да я отбранява.
— Спри, Омаата — каза строго той.
Тя дори не обърна глава, но, уморила се да държи Смъдж с протегната ръка, пристъпи настрана, като отмести с дясното си рамо шотландеца, без да го забележи, и облегна запъхтения Смъдж о коренището на смокинята, служило за облегало на Мак Лауд. Трябва да се признае, че бе смекчила вече твърде много ударите си. Те бяха сега просто някакво чукване с пръст.
— Мистър Пърсел! Лейтенанте — извика Смъдж с посиняло лице, — кажете й да престане!
Пърсел мина през кръга с разтревожен поглед, сложи ръка на рамото на Омаата и извика:
— Пусни го, моля ти се. Ще го пребиеш.
— Уха-а! Мъж! — изрева като гръмотевица Омаата. — Та това е пляскане за бозайниче!
— Престани, Омаата — извика Пърсел на ухото й.
— Ще помни! — каза Омаата като сви огромните си рамене.
И продължи да удря, глуха като правосъдието. Удряше безпристрастно по всяка буза, и тъй като Смъдж се защищаваше с ръце и лакти, тя го принуждаваше да изоставя отбраната си, като навираше от време на време показалец под лъжичката му. Всеки път, когато този чудовищен пръст бодваше чувствителното място, ревовете на Смъдж замираха в единствен пронизващ писък, като уловен в капан плъх.
— Недей, недей! — извика Пърсел.
Той се вкопчи или по-точно увисна с две ръце върху ръката на Омаата. Тя я тръсна леко. И Пърсел се търколи на земята.
— Ей, детенце — запита Омаата, като го погледна загрижено отвисоко, — да не те ударих?
— Не — отвърна Пърсел докато ставаше, — ама пусни го, моля ти се! Пусни го, Омаата!
— Лейтенанте — изрева Смъдж, — Ивоа ще си бъде ваша! Кажете й да престане!
Мак Лауд сложи ръка на рамото на Хънт: това беше последната му надежда.
— Хънт — каза той, — кажи на жена си да спре! Ще убие Смъдж.
Хънт се обърна цял към Омаата, сякаш вратът му беше споен за снагата. Бледите му очички се втренчиха в това, което ставаше, като че го виждаше едва сега. Нещо подобно на изненада се изписа по сплеснатото му ръбесто лице и той изръмжа: