— Ще убие Смъдж ли?
— Не виждаш ли? — извика Мак Лауд до ухото му. — Нашият другар Смъдж! Спри я, Хънт! Ще го убие!
Хънт загледа наказанието на Смъдж като търкаше с дясната си ръка червеникавите косми по гърдите си. Не разбираше защо Омаата постъпва така със Смъдж, но не се съмняваше, че тя постъпва правилно.
— Ще го убие! — извика Мак Лауд до ухото му.
Хънт престана да търка червеникавото си руно, замисли се и каза:
— Защо пък не?
Разтърси глава като куче, което излиза от вода. Радваше се на отговора си. Този път нещата бяха ясни и лесни. Всичко, което Омаата вършеше, беше добро. Ако Омаата искаше да убие Смъдж, следователно така трябваше да бъде.
— Нашият другар Смъдж! — извика Мак Лауд.
Хънт се изправи с цял ръст, отстрани Мак Лауд с опакото на ръката си и каза:
— Ще ти помогна, Омаата!
— Стой дето си! — извика Омаата като го погледна с крайчеца на окото си, и тъй като той направи една крачка, му извика: — Sit down23.
Хънт си седна.
— Омаата, моля ти се! — извика Пърсел.
Той се бе върнал и се бе вкопчил отново в ръката й. От страх да не го отхвърли настрана, тя не смееше да тръсне ръката си. Но продължи да удря; тежестта на Пърсел смекчаваше ударите, без да може да ги спре.
— Омаата! — извика Пърсел.
Чу се пращене, като че раздират плат. Смъдж се простря на земята. Панталонът му се бе скъсал, оставяйки голямо парче в ръката на исполинката. Смъдж се изправи, като държеше с две ръце скъсаните краища и прикриваше доколкото може голотата си. Смеховете на таитяните се удвоиха.
— Ити оре! — извика Омаата, а дебелите устни разкриха едрите й бели зъби.
Тя се втурна към него. Пърсел се хвърли веднага към нея и я хвана през кръста; главата му достигаше едва до гърдите й. Изненадана както тичаше, Омаата се препъна в нозете му и загуби равновесие. Но сполучи все пак да не се строполи върху Адамо, а да се търкулне настрана, за да не го смаже с тежестта си.
Смъдж хукна, като преплиташе нозе по полянката, която се спускаше по нанадолнището, така че малкият му задник сякаш се търкаляше по земята. Всички бяха настанали и със смехове и викове го гледаха как бяга. Както го гледаха, един мастиленочерен облак забули луната и Смъдж изчезна, като че потъна в земята.
Въпреки двете факли, изчезването на луната потопи мястото в полумрак и докато се връщаше на мястото си, Пърсел изпита странното усещане, че се мръква. Вятърът задуха като пред буря, голите му рамене овлажняха, той потрепера.
Джонс се наведе към него с озарено от усмивка детинско лице.
— През целия си живот не съм се смял толкова много.
— Сбъркал си тогава — каза рязко Пърсел.
Омаата се върна на мястото си, сред акламациите на таитяните. Мак Лауд се облегна о коренището на смокинята, но не седна. Почака докато шумът утихна, вдигна глава и каза беззвучно:
— Предлагам да преустановим заседанието.
Джонс погледна в шапката.
— Остава още едно име.
— Добре, извади го — каза Мак Лауд като прекара уморено ръка по лицето си. С бягството на Смъдж се избягваше разрива с Пърсел. Но Уайт и сам той бяха останали без жени, Смъдж бе станал за смях, Пърсел беше по-силен от всякога, черните бяха готови да се разбунтуват.
Джонс разгъна хартийката, прочете: „Смъдж“, и прихна с младежки смях. Как не се бе досетил? В шапката имаше девет имена. Последното не можеше да бъде друго, освен на Смъдж. Никой не се присъедини към смеха на Джонс. Събранието беше обзето от всеобща тъга и умора. Нито опозицията, нито мнозинството бяха доволни от изхода на разискванията. И Бейкър беше без жена. Таитяните вече не се смееха, а се съвещаваха тихо. От трите партии на острова най-пострадала беше тяхната.
— Щом Смъдж не е тук — каза хапливо Бейкър, — не можем да му определим жена.
— Тъкмо това ще направим — заяви Мак Лауд, възвърнал донякъде дързостта си. — Не го ли направим преди да се разотидем, а оставим четири жени на черните, ще си имаме разправии после, ако поискаме да вземем една от тях.
Никой не отговори, никому не се искаше да спори. Дъждът заваля на едри, редки капки, които звънтяха по коравите листа на смокинята като по ламарина.
— Предлагам Тумата — каза Мак Лауд. — Мисля, че тя се разбира със Смъдж.
Пърсел се обърна и запита:
— Тумата, искаш ли за тане Смъдж?
— Да — каза Тумата като стана.
Погледна укорно Омаата и добави:
— Той е бил всякога добър към мене.
Тези думи направиха впечатление на Пърсел. Той погледна по-внимателно Тумата. Тя имаше простичко лице, но кротък поглед и твърдо изражение.