— Добре, да дойде тогава! — отвърна Пърсел.
Ваа кимна отново едва доловимо към Ивоа и си отиде.
Щом вратата се затвори, Ивоа се изсмя.
— Колко е важна! — извика тя. — Ваа, човече, Ваа! Вирнала глава като тавана ваине24! А пък е съвсем проста по рождение!
— Всички се раждат по един и същи начин — каза ядосано Пърсел. — И тя се е родила. Нищо повече. Не бъди суетна, Ивоа.
— Аз ли? — запита Ивоа и скръсти очарователно ръце на гърдите си.
Пърсел се възхити от прелестното движение, но продължи все така твърдо:
— Гордееш се, че си дъщеря на главатар…
— Така е! Оту е голям главатар!
— Оту е добър и умен човек. Гордей се, че си дъщеря на Оту, а не че си дъщеря на главатар.
— Не разбирам — каза Ивоа, като седна на леглото. — Оту е главатар тъкмо защото е Оту.
— Не — отвърна раздразнено Пърсел, — дори да не беше главатар, Оту щеше да си е Оту.
— Но той е главатар! — каза Ивоа като разтвори предизвикателно ръце пред себе си.
— Разбери ме — извика Пърсел, — щом ти се гордееш, че си дъщеря на главатар, няма защо Ваа да не се гордее, че е жена на главатар. Едното не е по-смешно от другото.
Ивоа се понамуси. Някой почука на вратата. Тя веднага промени изражението си. Нямаше време да позабави помиряването. Усмихна се широко на Пърсел и изтича да отвори.
— Добър вечер, главатарю на голямата пирога — поздрави учтиво тя.
— Хм! — отвърна Мезън.
Не бе научил името на ни една от туземките. Човек не можеше да ги запомни. Всички окончаваха на „а“. Освен това, всички си приличаха. Все полуголи, все дрънкат. Или чукат в проклетите хавани.
Пърсел стана и му посочи едно трикрако столче.
— Струва ми се, че идвате за пръв път у мене.
— Хм! — отвърна Мезън.
Седна и се огледа наоколо си.
— Студено е у вас — каза високомерно той.
— Да — отвърна усмихнато Пърсел. — Поради плъзгащата се врата. Ще трябва да я усъвършенствувам.
Настъпи мълчание. Мезън гледаше нозете си. Пърсел имаше странното впечатление, че Мезън се стеснява и не знае как да започне.
— Горите по три доедое едновременно — каза най-после с лек укор той, като че Пърсел се намираше все още на кораба и разпиляваше маслото на „Блосом“
— Четях.
— Виждам — каза Мезън.
После се наведе към масата на Пърсел и прочете на глас заглавието:
— „Пътешествията на капитан Гъливер“.
— Чели ли сте ги?
Мезън поклати четвъртитата си глава:
— Достатъчно, за да мога да разбера, че този така наречен капитан Гъливер не е бил никога моряк. А колкото до приказките му за страните, които уж е посетил, не вярвам нито дума…
Пърсел се усмихна. Настъпи ново мълчание.
— Мистър Пърсел — продължи Мезън, — държа да ви благодаря за това, че се погрижихте да ми отредят Ваа.
И добави без нито сянка от шеговитост:
— Тя ме задоволява във всяко отношение.
— Радвам се, капитане — отговори Пърсел. — Но трябва да благодарите на Мак Лауд. Той се сети за Ваа.
— Мак Лауд ли! — учуди се Мезън като се изчерви. — Безкрайно съжалявам, че дължа нещо на този…
Щеше да каже „проклет шотландец“, но си спомни на време произхода на Пърсел.
— Представете си — продължи възмутено той, — срещам вчера тази личност. Държеше в ръце секстанта на Бърт. Поисках му го, естествено. И знаете ли какво има безсрамието да ми каже този хубостник? „Това е мой дял от наследството на Бърт. Но ако искате да го купите, готов съм да ви го продам.“
— Да го продаде ли? — извика Пърсел. — А какво ще прави тук с парите?
— Това го запитах и аз. Отговори ми, че след двадесет години бунтът ще се покрие с давност и тогава, ако някой британски кораб мине насам и го отведе в Шотландия, добре ще е да не се прибере в страната си без пенс…
Пърсел се разсмя, но Мезън не се присъедини към този смях. Втренчил очи в земята, той изглеждаше загрижен. След миг вдигна глава, разтърси я и започна почти предизвикателно:
— Дойдох… да ви поискам услуга.
„Най-после“ — помисли Пърсел.
— Стига да мога да ви бъда полезен — каза той като се поклони.
Мезън махна нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да отблъсне този израз на учтивост.
— Естествено — каза почти оскърбително той, — можете и да откажете…
— Не съм казал, че може да откажа — усмихна се Пърсел.
— Ето в какво се състои работата — продължи Мезън като прекъсна пак така нетърпеливо възражението на Пърсел. — При разходките си из планината открих в северния й склон една мъчно достъпна пещера. До нея се стига по много стръмна пътека… да речем, че е пътека… но е толкова стръмна, щото трябва да се вкопчваш в скалите, за да се катериш… Важното е, че това е единственият достъп до пещерата. От двете му страни се издигат високи базалтови стени, бих казал по-скоро базалтови игли… по които е невъзможно да се покатериш. От друга страна покривът на пещерата е надвиснал над входа, така че и въпрос не може да става да се влезе в нея от горния край на планината, дори с помощта на въже. Ще добавя, че в пещерата има и извор…