И продължи:
— Ако не беше маамаа, нямаше да оскърби братята ми, като ги изключи от подялбата.
Тя млъкна и извърна глава, сякаш бе говорила повече, отколкото трябва.
— Сърдят ли му се за това?
— Да — каза тя, без да обърне глава към него. — Сърдят ви се. Много.
Нещо в гласа й разтревожи Пърсел и той запита:
— И на мене ли?
— И на тебе.
— Несправедливо е! — възмути се Пърсел.
Стана, отиде да седне на леглото до нея и взе ръцете й.
— Сама видя…
— Видях — каза Ивоа.
И продължи:
— Казват, че се отнасяш с приятелите си като с врагове.
— Но това не е вярно! — извика Пърсел, дълбоко огорчен.
— Казват, че Плъхчето искало да вземе жена ти, а пък ти си попречил на Омаата да го набие. И така беше — добави тя, като му отправи неочаквано поглед, който го смая.
„И тя ми се сърди“ — помисли той. Стана съкрушен и започна да се разхожда из стаята. Ненавиждан от едните, подозрителен за другите… почувствува се изведнъж ужасно сам.
— А Меани? — запита той като се спря.
Ивоа извърна отново глава и продължи, сякаш не бе го чула:
— Казват, че си попречил на Уили да убие Скелета.
— Да убие! — извика Пърсел като притисна с ръце ушите си. — Все да убиват!
Продължи да се разхожда из стаята. Чувствуваше колко е безпомощен да обясни поведението си, дори пред Ивоа.
— А Меани? — повтори той като се спря пред нея.
Настъпи мълчание. Ивоа скръсти ръце на гърдите си и каза с насмешка:
— Бъди щастлив, мъжо: Меани все още те обича.
Лицето на Пърсел светна, а Ивоа каза недоволно:
— Мисля, че обичаш Меани повече от мене.
Пърсел се усмихна и седна на леглото до нея.
— Не бъди като ваинетата перитани…
— Какви са те?
— Обикновено ревниви.
— Аз не съм ревнива — заяви Ивоа. — Ето, Итя тича подир тебе да се забавляваш с нея. А какво правя аз?… Крещя ли?…
Последните думи смаяха Пърсел и той не отговори. След малко продължи:
— Какво казва Меани?
— Защищава те. Разправя, че ти си друг и не бива да те съдят заедно с останалите. Казва, че си моа25.
Погледна Пърсел изотдолу и запита наивно:
— Вярно ли е? Вярно ли е, Адамо, че си моа?
Той щеше да свие рамене. Но се въздържа и поднови разходката си из колибата. За таитянина да е моа не беше някакъв подвиг. Това беше вродено качество. Човек беше моа, както друг можеше да е куц — по рождение. Това беше особеност, заслужаваща възхищение, но без никаква заслуга от страна на тоя, който я притежава. „Нека мислят така! — каза си Пърсел. — Нека мислят, ако това им помага да разберат поведението ми…“
— Да — заяви сериозно той като се спря. — Да, Ивоа, вярно е.
— Еатуа — извика Ивоа с лице, озарено от такова щастие, щото Пърсел се засрами. „Какъв лъжец съм!“ — помисли стеснително той.
— Е, Адамо, е! — продължи Ивоа. — Колко съм щастлива! Видях веднъж в Таити един моа, но той беше толкова стар! Ох, колко стар и грохнал беше! А пък сега си имам всеки ден един моа в къщи! При това толкова хубав! И мой тане! — завърши тя в изблик на радост, като вдигна ръце към небето.
Отхвърли одеялото от плещите си, скочи от леглото, изтича при Пърсел, прегърна го и започна да го целува. Пърсел я гледаше, смутен и развълнуван. Тя отместваше непрестанно лицето му, за да целува бузите, брадичката и устните и Пърсел виждаше постоянно пред себе си блясъка на великолепните й сини очи. Колко хубава беше! Такава светлина, топлота, великодушие, се излъчваше от нея!…
— И така, ти си моа! — извика възхитено Ивоа.
Продължаваше да го държи в обятията си и започна да се оттегля отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо заедно с него, като че танцуваше. Забавна мисъл проблесна в съзнанието на Пърсел. Ивоа го отвеждаше към леглото. В същия миг се отпусна назад и той падна със смях върху нея. След това престана да се смее, потърси устните й и успя да помисли: „Таитянките разбират по своему светостта.“
На другия ден времето се изясни и за пръв път от три седмици насам изгря слънце. В единадесет часа Пърсел излезе от колибата си, мина по Западния булевард и почука на вратата на Бейкър.
Отвори му Ороа, пъргава, кръшна, с неукротим поглед.
— Добър ден, Адамо, братко — извика тя.
Грабна го още от прага и го целуна буйно по перитански обичай. Когато си пое дъх, Пърсел забеляза зад нея Бейкър, спокоен и усмихнат сред стаята.
— Ела — каза Пърсел, без да влезе, — ще те водя със себе си. Отивам на гости у Мак Лауд.
— У Мак Лауд ли? — учуди се Бейкър и нежното му мургаво лице промени веднага изражението си.
— Тръгвай — каза Пърсел. — Време е да поведем преговори.