— И така, какво ще кажете на това? — запита пак Мак Лауд, тъй като Пърсел мълчеше.
— Аз съм против това разбиране — заяви Пърсел. — Според мене, най-доброто разрешение беше общността. Но както стоят сега нещата — с три и дори четири отделни групи в острова, — може би е по-добре, за да се избегнат разпри, да постъпим както казваш ти. При условие, разбира се, че земите бъдат разпределени… Той помълча и отсече твърдо:
— Справедливо.
— Разчитайте на мене — каза Мак Лауд със сияеща усмивка.
Сега Пърсел разбра изведнъж естеството и обаянието на шотландеца върху мнозинството. Мак Лауд беше не само най-умен от всички. Странно, но въпреки суровостта си, той имаше и чар.
— И аз мисля, че е по-добре да разпределим земите — каза Бейкър. — Нямам желание да идват у дома ми да проверяват колко картофи ям.
Мак Лауд не отвърна на закачката.
— Никое копиле на тоя остров няма да бъде онеправдано — каза сериозно той, като сложи ръка върху пергамента. Всичко ще стане както му е редът. Аз направих с Уайт една скица на обработваемата земя. Послужихме си с лага на „Блосом“ и сигурно за пръв път горкият лаг е измервал пръст, вместо да бяга из вълните зад кърмата на някоя стара черупка. Като свършихме, направихме, както казах, скицата и разделихме земята на равни дялове. А за да няма недоволства, предлагам да теглим жребие за дяловете…
После се обърна към Пърсел и го погледна отново с обезоръжаваща усмивка.
— Няма да кажете, че не е справедливо, нали, Пърсел?
— Изглежда справедливо — отвърна сдържано Пърсел.
Толкова мед го караше да бъде нащрек.
— Но предупреждавам ви, синчета — продължи Мак Лауд като изгледа слушателите си, — не бива да се вълнувате. Дяловете не са кой знае какво чудо. Не бива да смятате, че сте станали земевладелци, с имения и така нататък. Нищо подобно! Както знаете, не бива да докосваме плодните дървета, а по скалата има такъв тънък пласт пръст, че ако изсечем част от гората, щом югозападният вятър задуха по-силно, може да отнесе пръстта в морето. Пресметнах, синчета, нямаме повече от осемнадесет акра26 обработваема земя, което ще рече по два акра на човек…
Пърсел подскочи.
— По два акра ли! — извика смаяно той. — Предвидил си девет дяла!…
— Какво се чудите — отвърна Мак Лауд като вдигна вежди. — Не сме ли девет души?
— Ами таитяните? — извика Пърсел.
— Не съм ги забравил — заяви Мак Лауд. — Те ще помагат на белите да обработват земята си и трудът ще им се заплаща в натура.
— Ти си луд, Мак Лауд! — изкрещя Пърсел, пребледнял от ярост. — Луд за връзване! Искаш да ги направиш роби! Та те няма никога да се съгласят!
— Малко ме е грижа ще се съгласят ли, или няма да се съгласят — отвърна Мак Лауд. — Не мога да дам земя на хора, които от мързел няма да я обработват. Трябваше да видиш каква беше земята им в Таити. Срамота! Черният го бива за риболов, за беритба на кокосови орехи, но за земеделие — нула. Това знам аз.
— Мак Лауд — започна Пърсел с разтреперан глас. — Ти не си даваш сметка. В Таити и най-бедният си има градинка и няколко кокосови дървета. В Таити нямат земя само тези, на които е била отнета: престъпниците, изметът на острова. Да оставиш нашите таитяни без земя… Ти не си даваш сметка! Това значи да им нанесеш кръвна обида! Все едно да удариш на всички плесници и по двете бузи!
Мак Лауд погледна многозначително мнозинството и обърна мъртвешката си глава към Пърсел.
— Всички знаем, че сте с добро сърчице, Пърсел — каза със злъчна насмешливост той, — и че много обичате черните. Но аз ще ви кажа едно. Никак не ме е грижа за чувствата им. Черните не представляват нищо за мене. Не искам и да ги зная. Намирам ги донейде полезни само в риболова. Но и това свърши. Каква е ползата от тях тогава? Никаква. Излишни гърла и нищо повече. Няма да ми стане ни по-топло, ни по-студено, ако се наблъскат на някой сал и се издавят из морето от тук до Таити.
— Радвахме се, че ги намерихме, за да докараме „Блосом“ — обади се малкият Джонс като опъна рамене назад. — Ако не бяха черните, никога нямаше да стигнем до тук.
— Сигурно! — потвърди Джонсън.
Всички погледи се обърнаха едновременно към Джонсън. Одобрил бе гласно един укор, отправен към Мак Лауд от страна на малцинството.
Учудването се удвои, когато го видяха, че става. Постоя един миг прав, тромав, с хлътнали гърди и издадено търбухче. Търкаше неуверено червените петна из брадата си.
— Моля да ме извините — започна той със слабия си, треперещ глас. — Както върви, събранието ще трае дълго. А пък аз трябва да се прибера. Трябва да насека дърва на жена си.