— Все пак трябва да…
— Кога можеш да свалиш превръзките?
— Вероятно сега.
— Искаш ли да ти помогна?
— Не. — Последното, от което се нуждаеше, беше тя да открие едновременно с него, че е ослепял. — Но ти благодаря.
— Да ти донеса ли нещо за ядене?
За него мил жест от нея беше по-болезнен от удар с щанга в ребрата.
— Благодаря, но след малко ще повикам Фриц. Ти трябва да си легнеш.
— Имам още четирийсет и четири минути. — Тя погледна часовника си. — Четирийсет и три.
Той се поизправи, като се избута с ръце и придърпа завивката по-високо, така че да прикрие по-голяма част от гърдите си.
— Ти как си?
— Добре. Уплашена, но добре.
Вратата се отвори със замах и без почукване. Зейдист влезе и се втренчи в Бела, сякаш се опитваше да прецени жизнените й показатели според изражението на лицето.
— Подозирах, че ще те открия тук. — Той се наведе над нея и я целуна по устните, а после от двете страни на врата, точно върху вените.
Фюри отклони поглед по време на поздрава им. Осъзна, че ръката му се беше заровила под завивките и беше напипала рисунката. Наложи си да я пусне. Цялото поведение на Зи беше по-спокойно.
— Как си, братко?
— Добре. — Ако още веднъж чуеше този въпрос от тях двамата, щеше да разиграе сцена от „Скенери“11, защото главата му щеше да експлодира. — Достатъчно добре, че да изляза тази вечер.
— Обсъди ли го с лекарката на Ви?
— Решението е единствено мое.
— Рот може да е на друго мнение.
— Добре, но ако не е съгласен, ще трябва да ме окове, за да ме задържи тук. — Фюри поуспокои малко тона, тъй като не искаше напрежение около Бела. — Ти ли ще водиш първата половина от часовете тази вечер?
— Да, реших, че може да напреднем още малко с оръжията. — Зи погали тъмната коса на Бела и прокара ръка по гърба й. Направи го несъзнателно и тя прие докосването със същата любяща естественост.
Фюри почувства болка в гърдите и му се наложи да отвори уста и да поеме въздух.
— Защо не се срещнем долу за Първото хранене? Ще си взема душ, ще сваля превръзките и ще се облека.
Бела се изправи, а Зи плъзна ръка надолу към кръста й и я придърпа към себе си.
Боже, те бяха истинско семейство. Те двамата и бебето в корема й. И след по-малко от година, ако Скрайб Върджин благоволеше, щяха да стоят тук с малкото в прегръдките си. Години по-късно детето щеше да тича около тях. И после синът им или дъщеря им щеше да си намери партньор и следващо поколение щеше да носи родовата кръв, за да продължи расата им. Семейство, а не фантазия.
Фюри се размърда, сякаш се канеше да стане, за да ги накара да побързат.
— Ще се видим долу в трапезарията — каза Зи и прокара ръка по корема на неговата шелан. — Бела се връща обратно в леглото, нали, нала?
Тя погледна часовника си.
— Двайсет и две минути. По-добре да се изкъпя.
Размениха си поредица от думи за сбогуване, но Фюри не им обърна особено внимание, защото нямаше търпение да си тръгнат. Когато вратата най-сетне се затвори, той стана и отиде до огледалото. Свали лепенката от превръзката и започна да отделя пластовете марля. Миглите му бяха оплетени и сплъстени, той отиде в банята и изплакна лицето си няколко пъти с вода, за да успее да ги раздели.
Отвори окото си.
Виждаше идеално.
Липсата на облекчение заради отличното му зрение беше зловеща. Редно бе да го е грижа. Трябваше да го е грижа. Заради тялото му и заради него самия. Обаче не беше така.
Разтревожен, той си взе душ и се обръсна, после постави протезата си и облече кожените си дрехи. Беше на път да излезе от стаята, хванал каниите и кобура си в ръка, когато се спря до леглото. Рисунката още лежеше между чаршафите му. Можеше да види белите омачкани ъгълчета сред гънките от син сатен.
Представи си ръката на близнака си върху косата на Бела. После върху корема й.
Фюри се наведе, взе портрета и го изпъна на нощното си шкафче. Огледа го за последен път, после го накъса на малки парченца и струпа купчинката в пепелника. Драсна кибритена клечка и когато тя пламна, я доближи към хартията.
Когато остана само пепел, той се изправи и излезе от стаята.
Беше време да сложи край на това и той знаеше как да го направи.