А той бавеше тръгването си.
— Както вече казах, обичам гласа ти, така че продължавай.
— Правя го само когато съм с теб.
— Което ме превръща в късметлия. — Той погледна часовника си. По дяволите. Времето изтичаше като водата от ваната и оставяше след себе си студена празнина. — Може ли да разгледам жилището ти?
— Разбира се.
Той излезе пръв от колата и огледа наоколо, преди да отстъпи и да й позволи да слезе. Нареди на Фриц да си върви, тъй като той щеше да се дематериализира обратно у дома. Докато догенът потегляше от алеята, Ви остави тя да го води.
Джейн отвори вратата с един-единствен ключ и завъртане на топката. Нямаше охранителна система. Само една ключалка. А отвътре нямаше резе или верига. Въпреки че тя нямаше врагове за разлика от него, това не беше достатъчно безопасно. Той щеше да…
Не, нямаше да направи нищо по въпроса. Защото само след няколко минути щеше да е непознат.
За да не си изпусне нервите, той се огледа наоколо. Мебелировката не отговаряше на стила й. На фона на стените с цвят на слонова кост махагоновите мебели и маслените платна придаваха на обстановката вид на музей. От времето на Айзенхауер.
— Мебелите ти…
— Бяха на родителите ми — каза тя и остави якето и чантата си. — След като починаха, преместих от къщата в Гринич тук всичко, за което имаше място. Направих грешка. Имам чувството, че живея в музей.
— Разбирам какво имаш предвид.
Той се разходи из дневната, като разглеждаше вещите, чието място бе в къща в колониален стил в квартал, достоен за Брус Уейн12. Те сякаш смаляваха жилището и задръстваха стаите, които без тях биха изглеждали просторни.
— Наистина не знам защо ги пазя. Не ги харесвах още като бях дете. — Тя се извърна и замълча.
По дяволите, той също не знаеше какво да каже. Знаеше обаче какво да направи.
— Кухнята е натам, нали?
Тя тръгна надясно.
— Не е голяма.
Но е хубава, помисли си Ви, когато влезе. Цветовете отново бяха бяло и кремаво, но тук поне не се чувстваше нужда от уредник на музей. Масата и столовете в къта за хранене бяха от светло дърво и с подходящ размер за помещението. Плотовете бяха от лъскав гранит, а електроуредите — от неръждаема стомана.
— Направих ремонт миналата година.
Последваха още празни приказки, като и двамата пренебрегваха надписа: „Край на играта“, мигащ на екрана.
Ви приближи към шкафовете и напосоки отвори най-горния вляво. Бинго. Какаото беше точно там.
Взе го и го остави на плота. После отиде до хладилника.
— Какво правиш? — попита тя.
— Имаш ли чаша? Тенджера?
Той взе кутията с мляко от вратата на хладилника, отвори я и я помириса.
Когато се върна обратно до печката, тя му обясни кое къде се намира с тих глас, сякаш изведнъж беше загубила способност да се контролира. Той се срамуваше да го признае, но се радваше, че тя е разстроена. Караше го да се чувства не така жалък и самотен насред това кошмарно сбогуване.
Беше истински мръсник.
Извади емайлирана тенджера и чаша от дебел порцелан, после запали котлона. Докато млякото се затопляше, той се загледа в това, което беше струпал на плота, и се почувства, сякаш разсъдъкът му си бе взел отпуск. Все едно участваха в реклама на „Нестле“. Такава, в която домакиня от предградията се върти из кухнята, а децата играят на снега, докато носовете им не почервенеят и ръцете им не премръзнат. Можеше да си ги представи. Групичката се прибира с викове, а доволната от себе си мамичка ги посреща в уютна обстановка, захаросана като в картините на Норман Рокуел13.
Можеше да чуе репликата, произнесена зад кадър: „Нестле“ винаги предоставя най-доброто. Тук нямаше нито деца, нито майка. Нямаше и преливащи от щастие сърца, въпреки че апартаментът беше достатъчно хубав. Това беше чаша какао от действителността. Такава, каквато даваш на някого, защото не можеш да измислиш какво друго да направиш, понеже и двамата не сте на себе си. Такава, която забъркваш, защото стомахът ти се е свил на топка, а устата ти е пресъхнала и толкова ти се иска да заплачеш, но мъжкото в теб е прекалено много, за да позволиш да се разкриеш до такава степен.
Такава, в която влагаш цялата си обич, останала неизказана с думи, защото не намираш глас или възможност да заговориш за нея.
13
Норман Рокуел (1894–1978) — американски илюстратор, известен със сантименталните си и идеализирани битови картини. — Б.пр.