Но пациентът простена и тя погледна към него.
— Сега ще спреш ли да се съпротивляваш на порива за повръщане?
Подлогата не беше необходима, защото стомахът му беше празен, затова Джейн изтича до банята, донесе хавлиена кърпа и я сложи на устата му. Докато се давеше мъчително, притискаше с ръце гърдите си, сякаш да предотврати отварянето на раната си.
— Спокойно — каза тя и сложи ръка на гладкия му гръб, — раната ти е заздравяла достатъчно, няма да се отвори.
— Имам… чувството… че… По дяволите…
Боже, той страдаше, лицето му беше напрегнато и червено, целият се обливаше в пот, дишаше тежко.
— Няма страшно, просто трябва да премине. Колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-лесно ще бъде. Да… ето… дишай. Хайде, сега…
Тя го милваше по гърба, държеше хавлиената кърпа и неволно му шепнеше успокоителни думи. Когато му размина, пациентът остана неподвижен, дишаше през устата, а ръката с ръкавицата стискаше в юмрук намачканите чаршафи.
— Изобщо не беше забавно — измърмори той пресипнало.
— Ще ти измисля друго обезболяващо — обеща полугласно тя, като махна косата от очите му. — Край с демерола. Виж, искам да погледна раните ти, може ли?
Той кимна и се отпусна по гръб, гръдният му кош изглеждаше широк колкото леглото. Тя отлепи внимателно лейкопласта и повдигна леко марлята. Мили боже… Кожата, която беше надупчена от скобите само преди петнайсет минути, беше напълно здрава. Имаше само тънка розова линия над гръдната му кост.
— Какъв си ти? — произнесе задъхано.
Пациентът се завъртя към нея.
— Уморен.
Без дори да се замисля, започна да го разтрива отново. От движението на ръката й нагоре-надолу по кожата му се чуваше тих звук. Не след дълго забеляза колко добре са развити раменете му… и че тялото, което докосваше, беше топло и много мъжествено.
Тя отдръпна дланта си.
— Моля те. — Той хвана китката й с нормалната си ръка, макар очите му да бяха затворени. — Докосвай ме… по дяволите, не ме пускай, аз… изгубих всякаква опора. Имам чувството, че ще отлетя нанякъде. Нищо не усещам. Нито леглото… нито тялото си.
Тя сведе поглед към ръката си, където я беше хванал, после огледа бицепсите и широките му гърди. Мина й през ума, че би могъл да прекърши китката й на две, но знаеше, че няма да го направи. Беше готов да прегризе гърлото на най-близкия си и скъп приятел преди половин час, за да я защити…
Престани. Не се чувствай в безопасност с него. Не се поддавай на Стокхолмския синдром4.
— Моля те — колебливо промълви той със задавен от неудобство глас.
Боже, никога не беше разбирала как жертвите на отвличане създаваха връзки с похитителите си. Противоречеше на всякаква логика, а също и на инстинкта за самосъхранение. Врагът ти не може да ти е приятел.
Но да му откаже топлота, беше немислимо.
— Ще ми трябва ръката ми.
— Имаш две. Използвай другата. — Той се допря още по плътно до дланта й, а чаршафите се смъкнаха и разголиха тялото му.
— Нека ги разменя поне — продума тя, измъкна ръката си от хватката му, подаде му другата и постави освободената си длан на рамото му.
Кожата му беше със златистокафяв загар, гладка… толкова гладка и еластична. Следвайки извивката на гръбнака му, тя стигна до тила му и преди да се усети, вече милваше лъскавата му коса. Къса отзад, дълга около лицето — тя се зачуди дали я носеше така, за да прикрие татуировките на слепоочието си. Само дето те явно бяха за показване — защо иначе би ги направил на толкова видно място?
Той издаде дълбок гърлен звук, който завибрира в гърдите и към гърба му, после се отдръпна, с което притегли ръката й. Беше ясно, че иска тя да легне до него, но когато тя не се поддаде, той отпусна хватката си.
Взряна в ръката си в плен на неговата, си помисли за последния път, когато беше с мъж. Доста отдавна. И честно казано, не беше особено хубаво.
В съзнанието й изникнаха тъмните очи на Манело…
— Не мисли за него.
Джейн отскочи.
— Откъде знаеш за кого мисля?
Пациентът я пусна и бавно се завъртя, като извърна лице от нея.
— Извинявай, не е моя работа.
— Как разбра?
— Ще се опитам да поспя, става ли?
— Добре.
Джейн стана и се върна на креслото си, замислена за шесткамерното му сърце. За неопределимата му кръвна група. За зъбите му, забити в китката на русата жена. Погледна към прозореца и се запита дали онова, което покриваше стъклата, не беше единствено с цел сигурност, а и за спиране на дневната светлина.
4
Стокхолмският синдром е психологическо явление, при което пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. — Б.р.