— Не те ли интересува какво съм аз?
— Знаеш ли, освободи ме и ще ти задам цял куп въпроси за вида ти. Дотогава съм малко заета с мисълта как ще завърши хубавата ми кратка ваканция.
— Дадох ти дума…
— Да бе. Също така ме нападна преди малко. И само ако ми кажеш, че е било за мое добро, не отговарям за реакцията си. — Джейн погледна надолу към късите си нокти и започна да избутва кожичките си. След като приключи с лявата си ръка, вдигна поглед. — Относно задачата ти… ще имаш ли нужда от лопата, за да я свършиш?
Пациентът погледна в чинията си и мушна вилицата в ориза, сребърните й зъбци се плъзгаха между зрънцата, пробождайки някои от тях.
— Задачата ми… така да се каже… е да направя така, че да не си спомняш нищо от това.
— Чувам го за втори път и честно казано, мисля, че това са глупости. Малко ми е трудно да си представя, че още ще дишам и няма да си спомням как някакъв тип ме метна през рамо, измъкнаха ме от болницата и бях доведена тук като твой личен лекар. Как точно си мислиш, че ще забравя това?
Ярките му като диаманти ириси се вдигнаха към нея.
— Ще ти отнема тези спомени. Напълно ще ги залича от паметта ти. Няма да си спомняш нито моето съществуване, нито че си била тук.
Тя му отправи присмехулен поглед.
— Да бе…
В този миг усети парене в главата си и с гримаса допря пръсти до слепоочията си. Когато свали ръцете си, погледна пациента и се намръщи. Какво ставаше, по дяволите? Той ядеше, но не от подноса, който беше тук преди. Кой беше донесъл нова храна?
— Приятелят ми с шапката на „Ред Сокс“ — поясни пациентът и избърса устата си. — Не си ли спомняш?
Силно изчервена, си спомни всичко: как Ред Сокс влезе, как пациентът й отне бръснача, как тя се бореше с него.
— Мили… боже — прошепна Джейн.
Пациентът продължи да се храни, все едно изтриването на паметта не беше по-необичайно от печеното пиле, което поглъщаше.
— Как?
— По неврологичен път. Нещо като шев и кройка.
— Как?
— В какъв смисъл как?
— Как намираш спомените? Как ги отделяш? Ти…
— Моята воля. Твоят мозък. Това е достатъчно конкретно.
Тя присви очи.
— Един бърз въпрос. Тази магична дарба, свързана със сивото вещество, съпътствана ли е с абсолютна липса на угризения за целия ви вид, или само ти си лишен от съвест по рождение?
Той спусна приборите си.
— Моля?
Изобщо не я интересуваше, че го е обидила.
— Първо ме отвлече, сега ще заличиш спомените ми и дори не съжаляваш, нали? Третираш ме като вещ, взета назаем…
— Опитвам се да те защитя — отсече рязко той. — Имаме врагове, доктор Уиткъм. Такива, които биха те открили, ако знаеш за нас, биха те отвели на тайно място, за да те убият… след известно време. Няма да го допусна.
Джейн се изправи.
— Слушай, прекрасни принце, цялата тази реторика за защита е прекрасна, но не бихме имали нужда от това, ако не бяхте ме отвлекли.
Той остави приборите в чинията и тя се приготви, че ще й се развика. Вместо това той промълви тихо:
— Виж… беше писано да дойдеш с мен.
— Нима? Да не би на задника ми да имаше закачен надпис: „Отвлечи ме“?
Той остави чинията на шкафчето отстрани и я избута, сякаш храната го отвращаваше.
— Получавам видения — измърмори едва чуто.
— Видения.
Той не каза нищо повече и тя се замисли за номера с изтриването на спомените, който й приложи. Ако беше способен на това… Исусе, да не би да говореше за гледане в бъдещето?
Джейн преглътна мъчително.
— Тези видения не са сладникави вълшебства от приказките, нали?
— Не са.
— По дяволите.
Той поглади козята си брадичка, сякаш преценяваше колко точно да й каже.
— Получавам ги от край време, после внезапно изчезнаха. Не бях имал видение… всъщност, получих едно за Бъч преди няколко месеца, и понеже му се доверих, спасих живота му. Така че, когато братята дойдоха в болничната стая, им казах да те вземат, защото бях имал видение за теб. Говориш ми за съвест? Ако нямах такава, бих те оставил там.
Тя си припомни как се бе държал агресивно с най-близкия си и скъп човек заради нея. Истината беше, че дори когато й взе бръснача, беше внимателен. А и мигът, в който се бе сгушил в нея, дирейки утеха.
Възможно беше да си е мислил, че постъпва правилно. Това не означава, че тя му прощава, но… все пак бе по-добро от отвличане като на Пати Хърст5, без никакво чувство за вина.
5
Патриша Камбъл Хърст (род. 1954 г.) — наследничка на вестникарски магнат, станала жертва на отвличане, придобило голяма публичност през 1974 г. и впоследствие присъединила се към похитителите си и участвала във въоръжен банков обир. — Б.пр.