След момент на неловко мълчание тя го подкани:
— Трябва да си изядеш храната.
— Приключих.
— Не, не си. — Тя посочи с глава към чинията. — Хайде.
— Не съм гладен.
— Не съм те питала дали си гладен. И да знаеш, че окото ми няма да мигне да ти запуша носа и да те натъпча, ако е нужно.
Последва кратко мълчание и той… боже… той й се усмихна. Между козята му брадичка ъгълчетата на устните му се вдигнаха, а край очите му се появиха бръчици от смях.
Дъхът на Джейн спря. Той беше прекрасен, помисли си тя, под приглушената светлина на лампата, падаща върху масивната му челюст и лъскавата черна коса. Въпреки че дългите му кучешки зъби още й се струваха малко странни, той изглеждаше доста повече… като човек. Достъпен. Привлекателен…
О, не. Никакви такива. Не.
Джейн пренебрегна факта, че се беше изчервила.
— Какво си мислиш, като ми показваш белите си зъби? Нали не си въобразяваш, че се шегувам за храната?
— Не, просто никой друг не ми говори така.
— Е, аз го правя. Това притеснява ли те? Тогава можеш да ме освободиш. Сега яж или ще те нахраня като бебе, а съм сигурна, че това ще срине егото ти.
Още беше леко усмихнат, когато сложи чинията обратно в скута си и бавно дояде вечерята си. Щом приключи, тя отиде и взе чашата за вода, която беше изпразнил.
Напълни я отново в банята и му я занесе.
— Пий още.
Той я пресуши до дъно. Остави празната чаша на нощното шкафче, а тя се загледа в устата му с отново пробуденото любопитство на учен.
Миг по-късно горната му устна се повдигна и откри предните му зъби. Кучешките му зъби определено блестяха на светлината на лампата. Остри и бели.
— Удължават се, нали? — попита тя и се наведе към него. — Удължават се, когато се храниш.
— Да. — Той затвори устата си. — Или когато се ядосам.
— И стават отново нормални след това. Ще ми ги покажеш ли пак?
Той го направи и тя пипна ръба на един от зъбите му — цялото му тяло потрепери.
— Извинявай. — Тя се намръщи и отдръпна ръката си. — Болят те от интубирането ли?
— Не. — Клепачите му натежаха и тя го изтълкува като умора…
Боже, какъв беше този аромат? Тя вдиша дълбоко и разпозна смесицата от остри подправки, на които й замириса хавлията в банята.
Умът й бе завладян от мисълта за секс. Такъв, при който губиш всичките си задръжки. Усещането за който остава с дни.
Стига.
— Веднъж на около два месеца.
— Моля? А, вие толкова рядко ли…
— Се храним. Зависи от напрежението. И от нивото на активност също.
Добре, това съвсем прогони мисълта за секс. В съзнанието й пробягаха мрачни сцени от описанията на Брам Стокър6 и тя си го представи как преследва хора и оставя нахапаните им трупове в тъмни улички. Очевидно той долови нейната неприязън и гласът му стана рязък.
— Това е нормално за нас. Не ни отвращава.
— Убивате ли ги? Хората, които хващате? — Тя събра всички сили за отговора.
— Хора? По-скоро вампири. Храним се от противоположния пол на нашия вид, не на вашия. И няма никакви убийства.
Тя повдигна вежди.
— О!
— Легендата за Дракула е ужасна досада.
Умът й се изпълни с въпроси.
— Как се случва? Какъв е вкусът?
Той наклони глава. Очите му се отместиха от лицето към врата й. Джейн бързо сложи ръка на гърлото си.
— Не се тревожи — каза сухо той. — Сит съм. Освен това човешката кръв не ми върши работа. Твърде нехранителна е, за да ме интересува.
Добре. Ясно. Хубаво.
Само дето й стана малко неприятно. Сякаш в еволюционно отношение тя беше втора категория.
— Слушай… искам да проверя превръзката. Нищо чудно да е време да я махна.
— Давай.
Пациентът се облегна на възглавниците, мускулите на масивните му ръце се раздвижиха под гладката кожа. Тя спря за момент, когато завивката се смъкна от раменете му. С възвръщането на силите си той сякаш ставаше по-едър. По-едър и… по-сексапилен.
С усилие отклони ума си от посоката, в която беше поел, и се улови за медицинския му проблем като за спасителен пояс. С уверено движение на професионалист тя махна изцяло защитното покритие на превръзката от гърдите му и освободи лейкопласта от марлята между гръдните мускули. Повдигна превръзката и поклати глава. Изумително. Върху кожата му се виждаше единствено белег с формата на звезда, който беше отпреди. Белезите от операцията изглеждаха като леко обезцветена кожа и съдейки по това, смело можеше да допусне, че отвътре е също толкова добре възстановен.
6
Брам Стокър (1847–1912) — ирландски писател, най-известен с хорър романа си за Дракула. — Б.пр.