Залесяването на Западното Таменианско крайбрежие беше едно от най-големите начинания през петнайсетото десетилетие след Преселението, в което за период от две години бяха заети над осемнайсет хиляди души.
Дългите брегове на Югоизтока бяха плодородни и там се развиваха много рибарски и селскостопански комуни, но орната земя беше само една ивица покрай брега. Навътре и на запад, големите югоизточни равнини бяха пусти и незаселени, с изключение на няколко отдалечени миньорски градчета. Този район се наричаше Прашната земя.
В предишната геоложка ера Пустинята е представлявала огромна гора от холуми — най-разпространения вид растения на Анарес. Съвременния климат беше по-топъл и по-сух. Хилядолетна суша бе унищожила дърветата и изсушила почвата, превръщайки я в дребен, сив прах. При всеки порив на вятъра този прах образуваше идеални хълмчета, голи като пясъчна дюна. Анаресците се надяваха да възстановят плодородието на почвата, като отново засадят дървета. Шевик си помисли, че това е в съгласие с принципа на Причинно-следствената Взаимообратимост, отхвърлен от Последователната школа във физиката, която в днешни дни бе популярна на Анарес. Все пак принципът, негласно и скрито, беше част от одонианската мисъл. Шевик искаше да напише труд за връзката между идеите на Одо и темпоралната физика и по-специално за влиянието на принципа на Предизвиканата Обратимост върху начина, по който Одо решава проблема за целите и средствата за постигането им. Той беше на осемнадесет години и нямаше достатъчно познания, за да напише такъв труд, а и никога нямаше да ги добие, ако не напуснеше проклетата Прашна земя и не се върнеше към физиката.
Нощем в лагера всички кашляха. През деня кашляха по-малко, защото бяха твърде заети, за да кашлят, фините, сухи прашинки изпълваха дробовете им. Прахът беше техен враг, тяхна отговорност, но и тяхна надежда. Някога този прах е бил тъмна, богата почва в сянката на дърветата и пак можеше да стане след дълги усилия.
Гимар често си тананикаше тази мелодия, но сега, в горещата нощ тя се връщаше към лагера и пееше с цяло гърло.
— Коя е-„тя“? — попита Шевик.
Гимар се усмихна. Широкото й, миловидно лице беше зацапано с прах, косата й също беше пълна с прах и цялото й тяло излъчваше силна миризма на пот.
— Израснах в Саутрайзинг — каза тя. Там живеят миньори и това е тяхна песен.
— Какви миньори?
— Не знаеш ли? Тези хора са били тук преди Преселението. Някои от тях са останали и са се присъединили към заселниците. Копаели са злато и калай. Те са запазили някои свои празници и песни. Таде2 беше миньор и ми пееше тази песен, когато бях малка.
— Тогава коя е „тя“?
— Не знам, просто такава е песента. Ние не правим ли същото? Превръщаме камъните в зелени листи!
— Звучи ми като някакво религия.
— Ти и твоите измислени книжни думи! Това е просто песен. Ах, как ми се иска да сме в другия лагер и да можем да доплуваме. Направо воня!
— Аз също.
— Всички воним заедно…
Лагерът им се намираше на петнадесет километра от бреговете на Теме. Тук можеха да плуват само в прах.
В лагера имаше един човек, чието име звучеше като „Шевик“. Казваше се Шевит и когато извикаха единият, винаги се обаждаше другият. Заради това случайно сходство, Шевик чувстваше към него някаква неприязън, нещо по-различно от братство. Няколко пъти той усети, че и Шевит го наблюдава, но двамата още не бяха говорили.
През първите декади, прекарани на проекта за залесяване, Шевик се чувстваше изтощен и недоволен. Той смятате. Че хора като него, които са избрали да работят в основни направления като физиката, не трябва да бъдат свиквани за такива проекти. Не беше ли неморално да работиш нещо, което не ти доставя удоволствие? Този проект наистина трябваше да бъде завършен, но имаше много хора, които не се интересуваха на къде ще ги зачислят и постоянно сменяха работата си. Точно те трябваше да изявят желание за този проект. Всеки глупак можеше да се справи с работата тук. Всъщност, мнозина от тях биха се справили по-добре от него. Той се гордееше със силата си и винаги доброволно се бе включвал в групите за тежка работа, които десет дни работеха, а после още десет почиваха. Тук, обаче, нямаше почивни дни. Работеха в праха и жегата по осем часа на ден. Денем той чакаше да дойде вечерта, за да може да остане сам и да мисли, но щом след вечеря се прибереше в палатката си, главата му клюмваше, той заспиваше непробудно и през главата му не минаваше нито една мисъл.
2
„Татко“. Малките деца наричат всички възрастни „маме“ или „таде“. Този „таде“ на Гимар може да е бил неин баща, чичо или друг възрастен човек, който е поел бащинска отговорност и е имал бащински чувства към нея. Гимар може да е наричала „таде“ или „маме“ няколко души, но все пак пумата има по-специфичен смисъл от „амар“ (брат/сестра), която може да се използва към всеки човек.