Още с влизането сред развалините видяхме встрани една каменоломна, в която имаше варовиков блок с огромни размери. Беше дълъг около трийсет лакътя, широк седем лакътя и с почти такава дебелина. Такива блокове са служели като строителен материал за огромните постройки на Баалбек. Само един от тях сигурно има тегло около трийсет хиляди центнера. Как са могли да бъдат решавани с тогавашните механични и технически помощни средства подобни загадки.
Тукашните храмове са били посветени някога на Баал и Молох, останки от които има и до днес и без съмнение са от римско време. Знае се, че Антоний Пий е изградил тук храм на бога на слънцето Зевс, който е бил едно от чудесата на света.
Изглежда, в по-големия от двата храма са били почитани сирийските богове, а в по-малкия само Баал-Юпитер.
За да се издигне подобен храм, най-напред се построявал фундамент, издигащ се на петнайсет лакътя от земята. Върху него на три етажа се поставяли онези огромни блокове, чието тегло бе споменато току-що, и едва върху тях се издигали величествените колони, носещи масивните напречни греди. Шестте останали колони от някогашния храм на слънцето са високи по седемдесет стъпки, а пиедесталът им е с диаметър шест стъпки. Малкият храм бил дълъг осемстотин стъпки, а четиристотин широк и имал четирийсет колони.
Баалбек е бил град с голямо значение в Древността, защото се намирал на пътя от Палмира за Сидон. Абу Обейда, съратникът на Халид, застъпил се за християните в Дамаск, завладял и Баалбек. Направили от Акропола цитадела, а с материала от разрушените храмове издигнали укрепления. По-късно дошли монголите, после татарите, а това, което останало след тях, било опустошено от земетресението през 1170 година. Останалото над земята дава много слаба представа за някогашното великолепие и красота.
Сега на мястото на някогашния Град на слънцето има бедно село, обитавано от фанатични и крадливи араби мутауилехи, а приносът на войниците от намиращия се тук гарнизон в най-добрия случай се състои в това, че в околностите става още по-опасно.
Вдигнах бинокъла към очите си и разгледах обширното място.
Не се виждаше жив човек. Както по-късно научихме, войниците от гарнизона по собствено усмотрение си давали отпуск, когато пожелаят, а мутауилехите нямали време и желание да ни посрещат вкупом. Сам човек може да изчезне в тези огромни развалини като мравка, а за да мога по-лесно да открия англичанина, помолих началника на гавазите, който имаше чин на чауш,[80] да обиколи развалините с хората си и в случай на нужда да нареди да се претърсва, при което щяхме да му помагаме и ние. Той се бавеше с изпълнението на тази задача, защото хората и животните първо трябвало да си отпочинат и да се нахранят.
След като и това стана, господата пак не даваха вид, че имат намерение да се заемат за работа. Якуб първо ги помоли, а после стана груб. Същото направих и аз, но без успех. Накрая чаушът съвсем откровено си каза, че е готов да нареди на хората си да тръгнат, ако получи подходящ бакшиш. Якуб вече се канеше отново да бръкне в торбата, но аз го спрях.
— Тези мъже не ти ли бяха дадени, за да ти помагат? — попитах го аз.
— Да — отговори той.
— И какво трябва да им плащаш за това?
— Провизии и фураж и на всеки по три, а на чауша по пет пиастъра на ден.
— Добре. Те го получават, защото ти служат, но ако не го правят, не бива да им се дава нищо. Така и трябва, иначе ще те оставя и ще си вървя по пътя. А ти, като се върнеш в Дамаск, разкажи на пашата какви мързеливци ти е дал!
— Теб какво те засяга това? — подскочи чаушът.
— Разговаряй по-учтиво с мен. Не съм гавазин — отвърнах му аз. — Е, ще наредиш ли да тръгват или не? Ще се срещнем в западната част при големия зид.
Той стана с намръщена физиономия и се качи на коня си. Другите направиха същото. След като чаушът тихо даде заповедите си, те се разпръснаха в различни посоки.
През обширното поле се виеше поточе. Казах си, че един чужденец, който води със себе си коне, непременно би предпочел да е близо до водата. Затова се разпределихме да търсим покрай потока. Халеф тръгна с Якуб, а аз взех със себе си двамата ирландци.
След като се уговорихме да си даваме сигнали с изстрели, бавно потеглихме нагоре покрай брега. Имахме късмет. Заобикаляйки една счупена колона, се натъкнах на зид, в който имаше дупка. Пред нея лежеше един човек, държащ в ръката си пушка. Малко по-нататък, може би на около петстотин крачки, съзрях висок сив цилиндър, който се движеше нагоре-надолу в равномерен такт над някаква яма.