— Това е фатално! Значи не си могъл да го настигнеш?
— Опитах се, но не можах, а настъпи и нощта. Затова се върнах, в селото питах къде съм и после дойдох тук. Нека Аллах превърне всеки от откраднатите ми камъни в камък на скръбта за него!
Добрият човек наистина беше за оплакване. За втори път беше изгубил скъпоценностите си, които вече бяха в ръцете му! Бях почти сигурен, че Абрахим Мамур ще тръгне към Триполи, защото беше минал през Джеад. Тъй като можехме да го последваме едва сутринта, бе изключено да го настигнем, преди той да отиде дотам.
По-ядосан и от Якуб беше Линдси. Това, че този негодник беше взел тъкмо най-добрия му кон, страшно го ядоса.
— Ще заповядам да го обесят, yes! — каза той.
— Този, който взе коня ви ли? — попитах аз.
— Yes! Кого иначе?
— Тогава трябва да наредите да обесят нашия добър Якуб Афарах.
— Афарах ли? Защо?
— Той го е взел, но негодникът излязъл по-умен от него и му го отнел.
— Ах! Ох! Как така? Разкажете!
Разказах му какво се бе случило. Но вместо да го успокоя, налях масло в огъня. Той направи физиономия, каквато още не бях виждал при него, и извика страшно разярен:
— Така ли е станало? Страшно! Взел по-добрия кон, а не могъл да хване разбойника! Оставил се да го измамят и да му го вземат! Yes! Well!
По погледите на Линдси Якуб разбра, че става дума за него, и можеше да си представи какво си бяхме говорили.
— Ще му купя друг — обясни той.
— Какво иска? — попита англичанинът.
— Да ви купи друг кон.
— Той! На мен! На Дейвид Линдси? Кон? По-добър! Първо се ядосвах, че негодникът е взел тъкмо най-хубавия ми кон, после се ядосах, че не го е взел, а накрая се ядосах, че искат, да ми подаряват кон на мен, Дейвид Линдси. Нещастна страна! Тръгвам си, заминавам за старата Англия! Тук няма умни хора!
За мен положението беше следното. Не можехме да направим нищо друго, освен сега да си легнем да спим, а сутринта да тръгнем по следите на престъпника.
Линдси помоли коджа-пашата да му осигури човек с два коня под наем, което му беше обещано, а после се опитахме да спим.
Беше малко след полунощ, когато ни събуди вик. Вън беше коджа-пашата с поръчания собственик на конете. Станахме. Якуб плати на почтения служител за разходите и усилията му, а после потеглихме, като не отнесохме особено приятни спомени от Баалбек.
Докато се бяхме приготвяли за път, вече се бе развиделило малко, така че вече можехме да виждаме пред себе си. Щом зелената равнина на Баалбек остана зад нас, тръгнахме през широка, безплодна равнина, в която обаче имаше няколко хубави лозя. От оградите на лозята ни гледаха бели и червени розови храсти. После стигнахме до село Джеад.
Тук се осведомихме и научихме, че вчера в селото не е спал никакъв чужденец, но един идващ от Аин Ата негов жител срещнал самотен конник, който наистина яздел в тази посока и наел човек, да му покаже най-краткия път до Триполи.
Ние също си взехме такъв водач и веднага продължихме нататък. Яздехме, като непрекъснато събирахме сведения за преследвания от нас човек, и стигнахме до източните склонове на Ливан, а после се спуснахме по западната му страна без почивка, само с кратко спиране през нощта. Бях си представял това пътуване през прочутите планини на християнската земя по съвсем друг начин. Не можех дори да посетя известната кедрова гора.
Най-сетне съзряхме Средиземно море, обгърнато от приказна синева, а долу в подножието на планината и до брега на морето се намираше Триполи, който арабите наричат Тараблус. Градът е разположен по-навътре в сушата, като само предградието му и пристанището Ал Мина са на брега, но между тях ухаят прекрасни градини и създават впечатлението, което оставя у наблюдателя и вътрешността на града.
Като наближихме града, забелязахме, че една красива гьолета напуска пристанището. Дали не бяхме закъснели? Дали Абрахим Мамур не беше на борда й? Пришпорихме конете си и се спуснахме надолу към Ал Мина. Там взех далекогледа си и го насочих към кораба. Все още беше достатъчно близо, за да мога да различа чертите на мъжа, който гледаше назад към сушата. Да, до перилата стоеше той; видях добре лицето му и ядно затропах с крака по земята. До мен стоеше един мръсен турски моряк.
— Какъв е този кораб? — попитах го аз.
— Машаллах! Платноходка! — отговори той с моряшко презрение и ми обърна гръб.
Малко по-настрани стоеше старият лимандар,[82] когото разпознах по нашивките. Зададох и на него този въпрос и научих, че това е «Бутьоз» от Марсилия.