— През храста ли?
— Да. Срязах го. Щом през него мине конник, храстът ще се прекърши и после има свободен път.
— Има ли отзад много камънаци?
— Да, големи каменни късове с трънаци между тях, но ако е светло, спокойно може да се мине оттам.
— Мислиш ли, че този път ще ни потрябва?
— Не знам, но имам такова предчувствие. Не ми се присмивай, Мохамед Емин, но още от дете притежавам дарбата да предусещам някои неща, които ще се случат в по-далечно време.
— Вярвам ти. Аллах е велик!
— Но никога не предчувствам хубавите неща. От време на време ме обхваща някакво безпокойство, страх, сякаш съм извършил нещо лошо, от чиито последици се страхувам. Тогава сигурно и редовно ми се случва нещо, което ми носи вреди. И когато по-късно сравня времето, то съвпада съвсем точно: опасността е надвисвала в този момент, когато ме е обземал страхът.
— Значи трябва да вземем предвид предупреждението, което Аллах ни изпраща.
Моята загриженост оказа въздействие и върху другарите ми. Разговорът замря и ние лежахме един до друг, без да кажем нито дума, докато започна да се разсъмва. Едва бе възможно човек да различи нещо в далечината, когато Халеф дойде забързан и съобщи, че е видял много конници. Не можал да прецени точния им брой. Отидох до жребеца си, взех далекогледа от дисагите и тръгнах след Халеф. И с просто око можеха да бъдат забелязани многото тъмни силуети в равнината. С далекогледа ги различих по-добре.
— Сихди, кои са тези? — попита Халеф.
— Беятите идват.
— Но те не са толкова много!
— Връщат се с плячката. Водят със себе си стадата на бебехите. Както изглежда, ханът бърза напред с една група. Ще пристигне тук по-рано от останалите.
— А ние какво ще правим?
— Хм! Почакай! Ще ти кажа!
Върнах се при другите и им разказах какво съм видял. И те като мен бяха убедени, че няма защо да се страхуваме от хана. Не можехме да го упрекнем за нищо, освен че е скрил от нас намерението си за нападение. Ако ни го беше казал, нямаше да се присъединим към него, защото за нас е опасно да ни виждат в компанията на крадец на стада. Решихме да го посрещнем предпазливо, но все пак учтиво.
Върнах се при Халеф въоръжен.
Ханът приближаваше с отряда си в галоп и не бяха минали и пет минути, когато той спря коня си пред мен.
— Селям, емир! — поздрави той. — Сигурно много си се учудил, че не ме виждаш при вас, като си се събудил. Но имах спешна работа. Успях. Погледни зад себе си!
Гледах го право в лицето.
— Ти си крал, хан Хайдер Мирлам!
— Крал ли? — попита той с учудена физиономия. — Крадец ли е този, който взема от враговете си онова, което може да им вземе?
— Християните казват: да, крадец е, а ти знаеш, че съм християнин. Защо го премълча пред нас?
— Защото тогава щяхме да станем врагове. Щеше да ни напуснеш, нали?
— Да.
— И да предупредиш бебехите!
— Нямаше да ги търся, тъй като нямаше да знам кой бивак или село ще нападнеш. Но ако бях срещнал някой бебех, щях да го предупредя за опасността, която го заплашва.
— Виждаш ли, емир, че имам право! Можех да постъпя само по два начина: или да премълча пред теб за намерението си, или да те пленя и насила да те задържа при себе си, докато всичко свърши. Понеже съм ти приятел, направих първото.
— Да, но през нощта аз ходих при десетимата мъже в лагера, които ти остави тук — гласеше спокойният ми отговор.
— Какво си правил при тях? — попита ханът.
— Плених ги.
— Аллах! Защо?
— Понеже разбрах, че си ни изоставил. Не знаех какво може да ми се случи, затова плених всички останали тук беяти, като залог за своята сигурност.
— Господарю, ти си много предпазлив човек, но можеше да ми се довериш. Какво направи с бебеха?
— Нищо. Изобщо не можах да го видя, защото беше избягал.
Ханът пребледня и извика:
— Дериг![7] Но това е невъзможно. Всичко ще пропадне! Отивам при онези кучета, които сигурно са спали, вместо да го пазят.
Едва сега скочи той от коня, остави го и се спусна между скалите към бивака. Ние двамата с Халеф го последвахме. Между хана и хората му се разигра сцена, която едва ли може да се опише. Той беснееше като ранен глиган, раздаваше ритници и юмруци и не се успокои, докато не се изтощиха силите му. Не бях допускал, че този мъж е способен на такъв гняв.
— Усмири яда си, хан — помолих го аз накрая. — Нали щеше да освободиш този човек?
— Щях да го направя — ядосваше се той, — но не още днес, защото планът ми не бива да се разкрива.
— Какъв е планът ти?