— Накъде пътува?
— За Стамбул.
— Скоро ще има ли друг кораб за там?
— В момента няма.
Не ни провървя! Седяхме си на брега! Какво да правим? Англичанинът ругаеше на английски, а ирландците му помагаха. Якуб проклинаше на кюрдски, а и аз можех да му пригласям. Но каква полза!
— Трябва да отидем в Бейрут. Там сигурно ще намерим някакво превозно средство до Стамбул — предложих аз.
— Мислиш ли? — попита Якуб Афарах.
— Убеден съм.
— Но нали искаше да ходиш в Йерусалим!
— И по-късно ще имаме време за това. Няма да се успокоя, докато не разбера дали ще намериш бижутата си или не.
Халеф, моят малък хаджия, попита дали ще го взема. Разбираше се от само себе си. Сигурно беше, че и Линдси нямаше да ни остави да пътуваме сами. Якуб плати на водача и на собственика на конете си, същото направи и англичанинът. Взехме други водачи и животни и на следващата сутрин групата ни продължи пътя си.
Като пристигнахме в пристанищния град, научихме, че там е закотвена една американска шхуна, която ще пътува за Стамбул. Разгледахме я. Беше с остър кил и имаше много платна, с една дума беше бързоходен платноходен кораб, на който можеше да се разчита, ако човек не се страхува от бурно море. Разговаряхме с капитана и се разбрахме. Адио, адио, горд Ливан! Този път минах край теб, без да ти обърна внимание. Адио; до някой друг път!
Седма глава
В Стамбул
В една стая на «Хотел дьо Пест» в Пера[83] седяха двама души, пиеха прекрасно рустерско вино, което им бе налял съдържателят, господин Тотфалуши, пушеха и явно ужасно скучаеха.
Не изглеждаха «като извадени от кутийка». Единият беше с дълги, дебели юфтени ботуши, кафяви панталони, кафяво яке, загоряло от слънцето лице и кафяви като на бедуин ръце. Външността на другия бе изцяло в сиво, с изключение на носа, който се отличаваше с постоянна, прелестна червенина. Пиеха и пушеха, пушеха и пиеха, потънали в дълбоко мълчание. Дали наистина беше от скука, или бяха потънали във велики, вселенски мисли, за които човешкият език за щастие нямаше подходящи изрази?
Изглежда, беше последното, защото изведнъж Сивия отвори уста, разтърси нос и затвори очи. Не можеше повече да задържи напиращия у него велик въпрос и се освободи победоносно от него с думите:
— Мистър, какво мислите по Източния въпрос?
— Че трябва да завършва не с въпросителен, а с възклицателен знак — гласеше отговорът на Кафявия.
Сивия отново затвори устата си, отвори очи и направи такава физиономия, сякаш току-що е трябвало да погълне цял том, голям формат, с подвързия от свинска кожа със «Сентенции на мъдреца» от Келад.
Сивия беше сър Дейвид Линдси, а Кафявия бях аз. Никога не съм се занимавал страстно с политика, а Източният въпрос дори ме ужасява. Ако някой поначало може да го дефинира, после трябва и да му отговори. Този въпрос и така нареченият «болен човек» са ме карали да млъквам дори и в най-оживена компания. Не съм следвал «политическа медицина» и не съм в състояние да кажа от каква болест страда този човек, но мисля, че средата около него съвсем не може да се нарече здравословна.
Турчинът е човек, а един човек не може да бъде излекуван, като съседите му се наредят около одъра му и започнат да режат със саби парче по парче, те, които са християни. Болният човек не бива да се убива, а да се лекува, защото и той като другите има свещеното право да живее. От тялото му трябва да бъдат отстранени онези бацили, които са вредни за него, и да му се даде лекарство, което да го излекува и отново да го направи пълноценен човек. Някога турчинът е бил суров, но храбър номад, честен и добродушен човек, който давал всекиму своето, оставяйки по нещо и за себе си. После неговата наивна душа била омотана в опасната мрежа на ислямското фантазьорство, лъжи и противоречия. Той изгубил яснотата на необиграната си способност да преценява, опитвал се да намери истината и още повече се обърквал. Тогава разяреният човек се ядосал на себе си и на останалите, искал веднъж завинаги да е наясно и да провери дали е вярно, че словото на Пророка ще обиколи света върху острието на меча. Нарамил колчана със стрели, грабнал лъка и копието, яхнал полудивия си кон и хванал първия срещнат съсед за перчема. Така жънел победите една след друга и започнало да му харесва. От победите силите и самочувствието му започнали да нарастват и той продължил смело напред. Хиляди хора паднали в нозете му, вече можел да се зарови в злато и перли, но продължавал да яде сухото си овче сирене и твърдия овесен хляб, както и преди, защото от това заяквали костите му, а мускулите му ставали железни.