— И вие ли пушите от това? — попитах аз водача си, изпълнен с лоши предчувствия.
— Да — отговори той, — но не от много време.
— За бога, тогава сигурно все още можете да се откажете! Нима не знаете колко дяволска и коварна е тази отрова?
— Дяволска ли! Хм! Изглежда, нищо не разбирате! Напротив, тя възнася човека към небесата. Искате ли да опитате?
— И през ум не ми минава. Какво може да се пие тук?
— Вино. Ще поръчам, а останалото е ваша работа!
Дадоха ни по чаша гъсто червено гръцко вино с необяснимо лош вкус, като се знае колко хубаво е едрото гръцко грозде. Значи това бе къщата, в която се подвизаваше Абрахим Мамур. Попитах кръчмаря за него, но тъй като от предпазливост не биваше да назовавам никакви имена, а и не знаех под какво име се бе представил той тук, издирването не даде никакъв резултат.
Затова поръчах на бръснаря да си отваря очите и веднага да ми съобщи, ако види търсения от мен човек. Дадох му малко пари и се сбогувахме, но още не бях излязъл от тъжното заведение, когато той седна при играчите, за да изгуби част от парите на хазарт, а за остатъка после да пуши опиум. С този човек и духовно, и физически беше свършено, но реших че ще се опитам да го отклоня от поетия път.
На другия ден беше петък и Исла, който имаше работа в Пера, ме покани да го придружа. На връщане минахме край една подобна на джамия сграда, намираща се близо до хотела на руската легация и отделена от улицата с решетка. Исла спря и попита:
— Ефенди, виждал ли си някога хора-теперлер?[84]
— Да, но не в Константинопол.
— Това е техният манастир и точно по това време имат репетиция. Искаш ли да влезем?
Отговорих утвърдително и влязохме през широко отворените крила на решетестата порта в просторния, покрит с мраморни плочи двор. Отляво той граничеше с едно също така отделено с решетка гробище. През решетката можеха да се видят много бели надгробни плочи, украсени отгоре с подобен на тюрбан орнамент под сянката на високи кипариси. От едната страна на плочите бе написано името на мъртвия и стих от Корана. Доста туркини си бяха избрали това гробище като място за следобедна разходка и накъдето и да погледнеше човек, между дърветата се мяркаха бели воали и цветни наметала. Турците обичат да посещават местата, където техните покойници се наслаждават на вечния си «кеф».
В дъното на двора имаше кръгъл павилион, завършващ с купол, а от дясната страна беше манастирът, едноетажна сграда, също с куполовиден покрив, чиято задна страна бе обърната към улицата.
В средата на двора имаше висок, обвит до върха с бръшлян кипарис. Дворът бе пълен с хора, тълпящи се към павилиона, но Исла първо ме поведе към манастира, за да ми покаже вътрешността на един турски дервишки дом.
Дервиш е персийска дума и означава «бедняк», а арабската дума е «факир», Дервиш се нарича всеки член на някой религиозен ислямски орден. Има много такива ордени, но членовете им не дават обет. На тях им е непознато обричането в бедност, целомъдрие и подчинение. Често чекиете и кангите са много богати и притежават имоти, капитали и доходи. Изобщо цялото турско духовенство в никакъв случай не живее в оскъдица. В по-голямата си част монасите са женени и не се занимават с нищо друго освен с ядене, пиене, спане, игра и пушене. Преди дервишите са имали необикновено религиозно и политическо значение, сега обаче престижът им е намалял и само тълпата все още им отдава някаква почит. Затова са се посветили на изкуството, с което се опитват да си дадат вид на надарени свише или на магьосници. Те изпълняват всякакви произведения на изкуството и театрални пиеси и показват комедии, в които играят своеобразни танци и пеят някакви подобни на виене песнопения.
— Като минахме през манастирската порта, влязохме в едно високо, прохладно помещение, заемащо цялата ширина на сградата. Оттук наляво под прав ъгъл започваше паралелен на надлъжната страна на манастира коридор. В тази галерия бяха килиите на Дервишите, а прозорците им гледаха към двора. Врати нямаше и от коридора можеше да се погледне във всяка една от килиите. Подредбата им бе изключително семпла. Състоеше се от тесни възглавници, наредени покрай стените. На тези дивани седяха дервишите с подобните си на фунии филцови шапки на главите, точно както ги носят клоуните в нашите циркови представления. Някой пушеха, други се обличаха за предстоящия танц, а имаше и такива, които седяха неподвижно като статуи, вглъбени в себе си.
Оттук се отправихме към павилиона, където първо влязохме в едно четириъгълно преддверие, от което се отиваше към голямата осмоъгълна главна зала. Таванът представляваше куполовиден свод, подпрян на стройни колони, а цялата задна стена на помещението бе заета от редица големи, отворени прозорци.