— Али Манах Бен Баруд ал Амасат!, — извика Исла. така силно, та трябваше да му обърна внимание, че в кафенето има и други посетители. — Това ще е синът на онзи Баруд ал Амасат, който беше продал жена ми! Веднага ще отида в манастира, за да говоря с него!
— Няма да го направиш — казах аз. — Амасат не е рядко срещано име. Може би този дервиш няма нищо общо с мъжа, за когото си мислиш. А ако наистина е така, както предполагаш, трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да отида аз?
— Да, иди, ефенди! Но веднага! Ще те чакаме тук!
Продължих да питам:
— Как разбра, че този дервиш носи името Амасат?
— Вчера пътувах с него и един от другарите му в кйика до Бахариве Кеуи. Те си говореха и чух да казват името му. Вече беше тъмно и аз тръгнах след тях. Спряха пред една къща, която беше заключена. Като я отваряха, един глас попита кой идва и те отговориха «Ен Насър». Чаках няколко часа, докато отново излязат. Влизаха и излизаха много мъже и когато ги питаха, всички казваха това. Можеш ли да разбереш това, сихди?
— Носеха ли фенери със себе си?
— Не, въпреки че през нощта никой не бива да се движи без фенер, но наоколо нямаше нито един гавазин. Продължих да вървя след двамата и ги следвах до манастира на танцуващите дервиши.
— Ти добре ли чу думите «Ен Насър»?
— Много добре.
Казаното от Омар изключително много ме заинтригува. Неволно си спомних думите, които Абрахим Мамур ми каза, като ме победи в развалините на Палмира. Тогава той смяташе, че съм напълно обезвреден, и за да ме измъчва, ми се хвалеше, че е главатар на банда убийци. Ако това беше истина, тази банда действаше върху голяма част от територията на Турция, както доказваха връзките му с Египет и Дамаск. Константинопол винаги, е бил място за свръзка на престъпниците, но тъкмо сега несигурността в него бе стигнала връхната си точка. Откриваха напълно опразнени жилища, а притежателите им бяха убити или изчезнали. В Златния рог или в Босфора се виждаха плуващите трупове на хора, които по всичко личеше, че са умрели от насилствена смърт. През нощта в една и съща минута в съвсем различни, отдалечени на големи разстояния едно от друго места избухваха пожари, по време на които се извършваха обири и грабежи, и изглеждаше, че са свързани помежду си. През нощта можеха да бъдат срещнати подозрителни типове, които не носеха фенери и щом патрулите се опитваха да ги спрат, се завързваха истински битки. И звучи невероятно как се отнася с тези хора правосъдието. Веднъж била заловена цяла банда от опасни престъпници и султанът ги осъдил на изгнание в Триполи. След известно време капитанът на транспортния кораб се връща и съобщава, че до бреговете на Триполи е претърпял корабокрушение. Всички намиращи се на борда престъпници се били удавили. С това случаят бил приключен. След няколко дни човек можел да срещне по улиците на града удавилите се негодници, но, изглежда, никой не забелязвал това.
Не казах нищо на другите двама за обзелите ме мисли, а от Омар разбрах, че дервишът Али Манах живее в петата килия, считано от входа. После се отправих отново към манастира. Без да обръщам внимание на намиращите се там хора, тръгнах през двора направо към манастирската порта и влязох в преддверието. Вървях бавно по дългия коридор напред-назад, за да разгледам стаите и обитателите им, но никой не се заинтересува от мен. В петата килия седеше един дервиш, който беше на около двайсет и няколко години, гледаше втренчено през прозореца си и прехвърляше през пръстите си деветдесет и деветте топчета на броеницата.
— Селям! — поздравих аз с плътен глас и важна физиономия.
— Селям алейкюм! — отговори той. — Какво искаш?
— Идвам от далечна провинция и не съм запознат с обичайте в този дом. Гледах танца ви и искам да ви благодаря за удоволствието, което ми доставихте. Имаш ли право да получаваш дарове?
— Имам. Давай!
— Колко да бъде?
— Приема се всяка пара.
— Вземи тогава!
Дадох му колкото ми позволяваха не особено големите ми възможности, но, изглежда, той бе доволен, защото каза:
— Благодаря ти! За мен ли е това или за ордена?
— Бъди милостив да ги запазиш за себе си!
— Тогава ми кажи името си, за да знам на кого да благодаря.
— Пророкът казва, че подаръкът от безименната ръка някога ще бъде възнаграден двойно; затова ми позволи да премълча името си, но пък ми кажи твоето, за да знам, с чий благочестив син на исляма съм разговарял.
— Името ми е Али Манах Бен Баруд ал Амасат.
— А кое е мястото, станало свидетел на твоето раждане?
— Искендерие е родното ми място — отговори той. Съвпадаше! Исла ми беше разказал още в Египет, че Баруд ал Амасат, който продал Зеница, е живеел в Скутари.[85] Продължих да питам: