— А членовете на твоето благочестиво семейство още там ли живеят?
— Не — отговори той.
Не можех да питам повече, иначе щях да събудя подозрението му, затова казах още няколко любезности и се отдалечих. Исла и Омар нетърпеливо ме очакваха при кафеджията.
— Какво научи? — попита Исла.
— Той е син на онзи Баруд ал Амасат; от Скутари е и ако не се лъжа, Хамд ал Амасат, който се наричаше Абу ен Насър, е негов чичо.
— Ефенди, тогава той трябва да ни каже къде е баща му!
— Трябва ли? Как ще го принудиш?
— С кадията.
— Тогава ще посочи някое друго място, а ако назове вярното, ще уведоми баща си. Не, трябва да бъдем предпазливи. Първо искам да видя къщата, в която е бил вчера. Веднага ще отида с Омар в Бахариве Кеуи и после вероятно ще можем да ти кажем какво ще правим.
— Направи, както намериш за добре, ефенди. Тогава сега ще се разделим, но после доведи Омар Бен Садек със себе си, за да живее при мен и да не бъде повече хамалин!
Исла се върна вкъщи, а ние с Омар се отправихме към пристанището, за да вземем един каик и да идем през Златния рог в Еюб. Оттам се запътихме пеша към Бахариве Кеуи, което е в северната част на Константинопол. Това беше труден път, минаващ през боклуци и порутени къщи, докато стигнахме до нещо като задънена уличка, в която завихме.
Омар ми посочи въпросната къща пътьом, за да не направи впечатление спирането ни. Беше тясна, но както изглеждаше, много дълга сграда с издаден напред горен етаж; вратата бе обкована с дебела желязна ламарина, но освен четириъгълната дупка до входа цялата фронтална част на къщата представляваше гола, плътно зазидана стена. Всичко това си отбелязах в движение. Съседната сграда също беше с еркерен горен етаж и бе също така тясна; на вратата имаше залепено мръсно парче хартия, върху което бяха написани думите: «Арар-им бир кираджи — търся наемател.»
Бързо взех решение, натиснах дръжката на вратата и влязох. Омар ме последва много учуден какво смятах да правя тук. Намирахме се в много тесен, мрачен коридор, в който се придвижвахме напред опипом, докато се блъснах в една намираща се срещу входа врата. Отворих я и влязох в един двор, който, както и цялата къща, беше широк около осем лакътя, но затова пък беше десет пъти по-дълъг. Двете надлъжни страни и задната стена по ширина се образуваха от три подобни на бараки за дърва постройки, намиращи се в последен стадий пред разпадане. Вдясно и вляво от дворната врата имаше по един вход за двете партерни крила, които обаче сигурно представляваха само тесни дупки. Към горния етаж се отиваше по една полупрогнила дървена стълба, която първоначално се е състояла от тринайсет стъпала, но шест от тях вече ги нямаше.
Дворът представляваше една-единствена голяма локва кал, която обаче сега слънцето бе пресушило и я бе превърнало в плътна, чуплива маса. В нея беше залепен един безформен дървен пън, чието предназначение бе невъзможно да се отгатне, а върху този загадъчен пън седеше едно нещо, което щеше да бъде още по-неразгадаемо за мен, ако не пушеше от един стар, мазен чибук. Нещото имаше топчеста форма и беше увито в изпокъсан кафтан; върху тази топка имаше тюрбан, който някога може би е бил син или по-скоро червен на цвят, а между топката и тюрбана се подаваше един, както изглеждаше, човешки нос, а също и вече споменатият току-що чибук. Носът не беше по-къс от лулата.
Като ни видя, подобното на таралеж същество изгрухтя и това прозвуча полу доволно, но и полу враждебно и сякаш имаше намерение да се размотае от кафтана.
— Селям — поздравих аз.
— Ссс… хммм! — чу се съскане и ръмжене в отговор.
— Дава ли се къщата под наем?
В миг нещото се изтърколи от пъна и се изправи срещу мен.
— Да, точно така, дава се под наем веднага! Хубава къща, чудесна къща, великолепно жилище, подходящо е дори за паша, всичко е почти ново! Искате ли да разгледате къщата, ваше височество?
Всичко това бе изречено наведнъж толкова бързо и припряно, като изстреляно от оръдие. Ясно беше, че като наематели бяхме за собственика толкова добре дошли, колкото неприятни бихме му били във всяко друго отношение. Той беше евреин и сега стоеше пред нас в цялото си патриархално величие, защото всичко по него, изглежда, беше от няколко хиляди години. Беше дребен, много дребен, но затова пък толкова по-дебел. От него не се виждаше нищо друго освен чифт сламени пантофи, кафтана; тюрбана, носа и лулата, но всичко това с изключение на носа, разбира се, изглежда, бе използвано вече по времето на Метусаил.[86] От пантофите му в затрогващо единство се подаваха десетте пръста на краката му; от кафтана му вече не беше останало нищо друго освен мръсотията; тюрбанът му приличаше на огромна, сбръчкана сушена слива, а лулата му беше толкова изгризана, че от нея бе останала само главата, в която щастливият й притежател вместо тръбичка беше мушнал кух кокал от лешояд, който не можеше да бъде изгризан толкова лесно. Впрочем кафтанът му отдавна бе останал без ръкави, а от боязливостта, с която човекът го бе омотал около себе си и бе вдигнал високо яката му, можеше да се предположи, че това бе единствената дреха на собственика на къщата.