— Казвате, че никой не се интересува от тази къща, а въпреки това знаете толкова подробности за нея. Да не би да сте подслушвали някога?
— Ефенди, на никого не бива да казвам, иначе с мен е свършено!
— Също и на мен ли?
— А на вас пък изобщо, защото може да направите това, което сторих аз, а тогава може да ви се случи онова, което сполетя човека, когото обесиха.
— Може би само ми казвате, че сте видели нещо, за да ме наплашите!
— Истина е, ефенди, не лъжа!
— Вярвам, че е така, но може би само сте сънували. Това помогна. Старецът не искаше да бъде смятан нито за лъжец, нито пък за лунатик, затова каза:
— Не ми се ще абсолютно нищо да ви издавам, но ви моля да не пипате нито дъската, нито върлината.
— Коя дъска?
— На дясната стена на селямлъка ви има една разхлабена дъска; държи се само на най-горния си пирон, затова долният й край може да бъде отместен. После се влиза в едно междинно пространство, зад което се намира дъсчената стена на съседната къща. И там липсва един пирон, аз самият го извадих. Ако се отмести дъската, може да се погледне в стаята, в която лежат пушачите на опиум, а до тях се чува дрънчене на чаши и смехът на момчетата и момичетата.
— Били сте много непредпазлив! Ами ако от другата страна забележат, че дъската е разхлабена!
— Само исках да видя какво правят, затова трябваше да извадя пирона, иначе не ставаше.
— Можело е да се намери по-добър начин. Само е трябвало да пробиете в дъската една малка дупчица, толкова малка, че да не се забелязва от другата страна.
— Тогава щях да видя съвсем малко.
— А за каква върлина говорехте?
— Тя е в навеса, опиращ се в съседната къща, и е достатъчно дълга, за да се използва като стълба и човек да се изкатери по нея. Стената на сградата в двора също е само от дъски и знам една от тях, която има дупка от чеп и голяма цепнатина. Ако се погледне оттам, се вижда голяма, дълга стая, в която се събират мъжете, когато си делят плячката.
— Къде е тази дъска?
— За да мога лесно да я намирам, съм я отбелязал с вар.
— Но защо не сте дали показания досега? Та това е било ваш дълг!
— Ефенди, първият ми дълг е да опазя живота си. Не искам да обесят и мен.
— Но полицията няма да ви предаде!
— Господине, вие сигурно не живеете отдавна в Стамбул? Като погледнах през дупката, видях представителни господа, разпознах и дервиши, и гавази. Има високопоставени мансубли,[87] на които султанът не дава заплата и затова те живеят само от бакшиши, които се опитват да измъкнат отвсякъде. А какво да прави един такъв човек, когато и бакшишът не му е достатъчен? Ако някой иде да дава сведения срещу съседа си, сигурно ще попадне точно при някой от онези каравулдери[88] или кадии, които са били в онази стая, и тогава е съвсем сигурно какво ще му се случи. Не, вече знам какво става в онази къща и не смятам да предприемам нищо повече. Казал съм само на вас и се надявам, че ще се вслушате в предупреждението ми!
Вече бях научил достатъчно, затова повече не разпитвах Барух. Убеден бях, че мен и спътниците ми също ни грозеше голяма опасност. Гъркът сигурно вече беше научил, че има нови съседи, на всяка цена щеше да се осведоми кои сме и щеше да нареди внимателно да ни наблюдават. Това не беше трудно за него и можеше да стане, без ние да забележим, тъй като ни делеше само една дъсчена стена. През деня можехме да излизаме на двора, но изключително предпазливо, защото можеше да ни види някой, който ни познава от по-рано. Оказа се, че бях постъпил добре, като предоставих на Барух да ни прислужва; така спокойно можехме да си седим в къщата.
Спътниците ми, изглежда, бяха оставили фенера запален. Това можеше да се види от съседната къща през някоя цепнатина, или пък си говореха някъде, където лесно можеха да бъдат чути. Затова повече не ме свърташе при евреина и се върнах в къщата. Преди това обаче дадох инструкции на Барух как да се държи в случай, че го попитат нещо за нас. Трябваше да каже, че в къщата живеят един беден писар, един хамалин и един още по-беден арабин, тоест трима мъже, които имат достатъчно грижи. Тъй като стените на жилищата ни бяха допрени една до друга, ако ми се наложеше да извикам евреина, беше достатъчно само да почукам на стената; той щеше да чуе.
Като стигнах до нашата предна врата, тя беше само леко открехната, а Омар стоеше на пост. Каза ми, че в съседната къща вече били влезли доста хора. От дупката до входа ги питали какво искат и тогава им се отговаряло с думите «Ен Насър». Помолих го да заключи вратата и да дойде с мен вътре. Халеф беше в двора. Не беше видял и чул нищо и влезе с нас в къщата. Фенерът не беше запален и предпочетох да останем на тъмно.