Докато разговаряхме, погледът ми на няколко пъти попадна върху отворената пред него книга. Изглежда, беше счетоводна книга, чието съдържание не ме засягаше и едва ли ме интересуваше. Разговаряйки с мен, пръстите му прелистваха напосоки страниците, които премяташе напред-назад и надниквайки съвсем случайно, погледът ми попадна върху едно име, което ме накара бързо да сложа ръката си върху отворената страница, за да не я прелисти. Беше името «Анри Галингре, Шкодра».[89]
— Галингре в Шкодра? — попитах аз. — Това име ме интересува изключително много. Ти си във връзка с някакъв Галингре в Скутари?
— Да. Французин от Марсилия[90] е, един от моите доставчици.
— От Марсилия ли? Но съвпадението е очебийно! А виждал ли си го и говорил ли си с него?
— Често. Гостувал ми е и аз съм ходил при него!
— А знаеш ли нещо за съдбата му и за семейството му?
— Събрах сведения за него още преди да направим първата сделка, а по-късно и той ми разказа доста неща.
— Какво знаеш за него?
— Имаше малък магазин в Марсилия, но това не му беше достатъчно, затова дойде в Ориента, първо в Стамбул, после в Адрианопол. Там се запознах с него. Но от една година живее в Скутари, където е един от най-заможните хора.
— А роднините му?
— Имаше брат, на когото също не харесваше в Марсилия. Той отиде първо в Алжир, а после в Блида, където толкова му провървя, че брат му му изпрати сина си, за да приложи на практика знанията си в търговията в Блида. Този син се ожени за момиче от Марсилия и после се върна при баща си, където след години пое магазина.. Веднъж трябваше да дойде в Блида при чичо си, за да уговори с него голяма сделка, но тъкмо когато беше там, чичо му бе убит и обран. Бяха заподозрели един арменски търговец и младият Галингре тръгна да го търси, защото смяташе, че полицията не търси достатъчно старателно. Повече не се върна. Баща му наследи чичо му и така удвои състоянието си, но и до днес скърби за сина си и би дал мило и драго само да намери следа от него. Това мога да ти кажа.
— Е добре, аз мога да му посоча следа.
— Ти ли? — попита Исла учуден.
— Да. Как си могъл да мълчиш досега! Нали в Египет ти разказах, че Абу ен Насър, когото Омар търси, е убил в Уади Тарфауи един французин, чиито вещи са у мен. Не ти ли казах, че французинът се казва Пол Галингре?
— Не си споменавал името.
— И до днес нося на ръката си венчалния му пръстен. За съжаление другите неща се изгубиха с дисагите, когато конят ми потъна в Шот ал Джерид.
— Ефенди, трябва да съобщиш това на стареца!
— Разбира се!
— Ще му пишеш ли?
— Ще видя. С писмо ще научи новината много ненадейно. Пътят за родината ми минава през онези земи. Трябва да помисля.
След този разговор потърсих Халеф. Първо той изобщо не можеше да повярва, че изстрелът му не е улучил, но накрая все пак призна:
— Сихди, ръката ми все пак наистина трепереше!
— Да.
— Но той нали извика и потъна! Повече не видяхме главата му!
— Направил го е нарочно. Сигурно е добър плувец. Скъпи Хаджи Халеф Омар, били сме истински глупаци! Наистина ли мислиш, че улучен с куршум в главата човек ще може и да извика?
— Не знам — каза той, — защото още не ми е минавал куршум през главата. Ако някога ме прострелят в главата, което Аллах няма да позволи заради Ханех, ще се опитам да разбера дали е възможно да се вика. Но, сихди, вярваш ли, че отново ще намерим следите му?
— Надявам се.
— Чрез кръчмаря ли?
— Или чрез него, или чрез дервиша, защото предчувствам, че го познава. Още днес ще говоря с него.
Посетих и евреина, който живееше с жена си в една малка стая на градинската ни къща. Беше се примирил с промяната и повече не се оплакваше за дребните загуби, които пожарът му бе причинил предишния ден. Той знаеше, че за богатия Мафлей няма да е трудно да изпълни обещанието си да се погрижи за него. Докато аз съм бил в «Свети Димитър» и Пера, той беше ходил в Бахариве Кеуи и ми каза, че много къщи били засегнати от пожара.
Все още разговаряхме, когато дойде един от черните слуги на Мафлей, за да ми каже, че е дошъл някакъв офицер и искал да говори с мен.
— Какъв е? — попитах го аз.
— Юзбашия.
— Заведи го в жилището ми.
Все пак сметнах за целесъобразно да си направя труда заради този човек, затова вместо към главната сграда се отправих към моята стая, където заварих Халеф и му казах кой очаквам да ме посети.
— Сихди — каза той, — този юзбашия се държа грубо с теб. Ще бъдеш ли учтив с него?
— Да.