— Смяташ ли, че ще се засрами? Добре, тогава и аз ще се държа учтиво с него. Разреши ми като твой слуга аз да го посрещна!
Той излезе пред вратата, а аз седнах на дивана и си запалих лула. След няколко минути чух да се приближават стъпки, а веднага след това и как дребният хаджия пита негъра:
— Къде отиваш?
— Трябва да заведа този ага при чуждия ефенди.
— Искаш да кажеш при емира от Джерманистан! Можеш да се връщаш, защото сигурно знаеш, че при моя емир не може да се влиза като при някой папукчия[91] или терзия. Емирът, когото Аллах ми е отредил за господар, е свикнал да се отнасят с него само с най-голяма почтителност.
— Къде е господарят ти? — чух да пита грубият глас на капитана.
— Позволи ми, твое височество, първо да попитам кой си!
— Господарят ти ще види!
— Да, но аз не знам дали ще му е приятно да те види. Той е много строг господар и не смея да пусна при него някого, без преди това да поискам разрешението му.
С удоволствие си представях смирената, любезна физиономия на малкия хитрец и намръщеното лице на грубия офицер срещу него, който трябваше да изпълни заповедта на началника си и не можеше да си тръгне, което иначе би направил веднага. Той отговори:
— Наистина ли господарят ти е толкова велик и знатен емир? Такива хора обикновено живеят по съвсем друг начин от този, който вчера забелязахме!
— Това той прави само за удоволствие. Беше му станало скучно и реши да се позабавлява, като погледа как шейсет храбри войници залавят двайсет момчета и момичета, а възрастните оставят да избягат. Много му хареса и сега си седи на дивана и си прави кефа, при което никой няма право да му пречи.
— Ти си ранен. И ти ли беше там вчера?
— Да. Бях долу на вратата, където всъщност трябваше да стои охраната. Виждам, че ти е приятно да си говориш с мен тук. Позволи ми, твое височество, да ти донеса една възглавница!
— Хей, човече! Ти сериозно ли говориш! Кажи на господаря си, че искам да говоря с него.
— А ако ме попита кой си?
— Кажи му, че съм юзбашията от предишната вечер.
— Добре! Ще го помоля да бъде така добър към теб и да те допусне при себе си, защото знам какво мога да се осмеля да помоля за човек с твоето достойнство.
Халеф влезе и затвори вратата зад гърба си. Лицето му сияеше от удоволствие.
— До теб ли да го сложа да седне? — попита той тихо.
— Не. Сложи му една възглавница точно срещу мен, близо до вратата, но направи това с най-голяма учтивост. После му донеси лула и кафе.
— А на теб да донеса ли кафе?
— Не, нищо няма да пия с него.
Той отвори и казвайки покорно «емирът позволява», пусна чакащия да влезе. Офицерът кимна леко за поздрав и започна:
— Идвам, за да изпълня даденото ти вчера обещание…
Той спря по средата на изречението, защото бързо направих недвусмислен жест с ръка, който го накара да замълчи. Изглежда, смяташе, че изобщо не е длъжен да поздравява учтиво някакъв си франк, затова изпитах голямо желание да му покажа, че и християните са свикнали да се отнасят почтително с тях.
Той все още стоеше до вратата. Халеф му донесе една възглавница и я сложи точно пред краката му, а после излезе. Беше истинско представление да се наблюдава лицето на юзбашията, в което се бореха за надмощие възмущение, учудване и срам. Все пак той се примири с положението си и седна. Изглежда, струваше доста усилия на гордия мюсюлманин да превъзмогне себе си и в присъствието на християнин да седне до вратата.
Тъй като според ориенталския обичай на огъня винаги трябва да има вряща вода за кафе, след малко Халеф му донесе чаша с напитката и огън. Той взе и двете; изпи кафето и подаде лулата си да му я запалят. Халеф остана да стои зад него и разговорът вече можеше да започне.
— Синко — започнах с бащински любезен глас, въпреки че думата сигурно звучеше странно, защото не бях по-стар от него — синко, моля те да запомниш едно нещо, което искам да ти кажа. Когато човек влиза в жилището на един билиджи,[92] първо поздравява, иначе ще го сметнат или за ням, или за невежа. Също не бива веднага да започва да говори, а да почака, докато го заговорят, защото домакинът има правото да дава знак за започване на разговора. Когато човек преценява някого, без предварително да го е опознал, може да допусне голяма грешка, а често от грешката до оскърблението има само една малка крачка. Ще ми бъдеш благодарен за добронамерените думи, защото дълг на човека с опит е да поучава младите. Сега вече можеш да ми кажеш с каква молба си дошъл при мен!
Мъжът беше изпуснал лулата и зяпнал от учудване вследствие на моето поведение. Но веднага след това избухна: