— Не се очакваше такъв обрат — отговорих аз. — Наистина аз не съм кадия или мюфтия, но мисля, че съдията не можеше да постъпи по друг начин.
— И той трябва да пита в Стамбул дали този човек казва истината, или лъже?
— Да.
— Колко дълго ще трае това?
— Трябва да се примирим!
— Ами ако наистина е английски поданик?
— Въпреки това ще си получи наказанието.
— А ако не е?
— Значи е излъгал кадията, а той ще направи всичко възможно присъдата да бъде най-строга. Впрочем аз изобщо не вярвам в това английско поданство.
— О, все пак е възможно. Защо иначе ще си измисля такава лъжа?
— Първо, за да се отърве от боя с пръчки, а освен това да спечели време. Трябва да дадем на кадията да разбере, че пленникът трябва да се охранява по най-строг начин. Убеден съм, че той ще направи всичко възможно да избяга.
— Ефенди, ще говориш ли с кадията?
— Направете го вие; аз нямам време. Трябва да побързам, може би после ще ви разкажа за какво става дума. Ще се видим отново при Хулам.
Чужденецът, когото смятах за арменец, също си беше тръгнал. Исках да науча нещо за него, затова го проследих. Той вървеше бавно и замислено. Следвах го така в продължение на около десет минути.
Тогава той внезапно и бързо се обърна и ме видя. Разбира се, по време на процеса бях стоял на лично място; беше ме забелязал и наблюдавал там и веднага ме позна. Продължи да върви напред, но после зави в една много тясна странична уличка.
Въпреки това реших да не го изпускам от поглед и продължих да вървя и да се държа като човек, който изцяло е зает със себе си и не обръща особено внимание на другите.
Той сигурно беше изминал половината от уличката, когато за втори път се обърна. Отново ме забеляза и това, изглежда, му направи впечатление. Продължи да върви из най-различни улички, като от време на време се оглеждаше за мен, а аз не го изпусках из очи. Накрая ми стана напълно безразлично дали е забелязал, че го следя. Обстоятелството, че се страхуваше от мен, само усилваше убеждението ми, че съвестта му не е чиста.
Изглежда, и той го разбра. След като отново сви в една малка уличка и след половин минута се появих и аз, той стоеше зад ъгъла. Погледна ме с пламтящ поглед и попита:
— Следиш ли ме?
Спрях пред него, погледнах го и отговорих:
— Какво те засяга къде отивам?
— Засяга ме, и то много! Изглежда, пътят ти съвпада с моя.
— Ако е така, добре, защото пътят, по който вървя, е честен и открит.
— Да не би да искаш да кажеш, че моят не е?
— Не знам накъде водят пътищата ти и нямам нищо общо с теб!
— Надявам се — каза той подигравателно, — затова сега ти ще повървиш малко отпред!
— Все ми е едно — отговорих аз.
Продължих да вървя, без да се оглеждам дали ме следва, но слухът ми беше достатъчно добре трениран, за да не се оставя да ме заблуди. Чувах стъпките му зад себе си, после те се отдалечиха. Макар и по-тихи, все пак ги чувах.
Щом престанах да ги чувам, бързо се обърнах и хукнах назад. Правилно! Той бързаше надолу и сви в една друга улица. Последвах го, но така, че да не може да ме види, и пристигнах точно навреме до следващия ъгъл, за да видя как той завива в друга улица.
Разбира се няколко мига по-късно и аз се озовах там и забелязах, че той тръгна по чаршията «Али паша».
Чаршйя означава пазар и произхожда от славонската дума чаршит, която означава «омагьосвам». С това се обръща внимание на впечатлението, което стоките правят върху клиентите.
Човекът сигурно си мислеше, че ще изгубя следите му в блъсканицата на пазара. Но за мен тази промяна беше добре дошла, защото навалицата ми даваше възможност да се приближа съвсем близо до него, без той да ме забележи.
Така и стана. Следвах го плътно, въпреки че той смени посоката поне десет пъти. Накрая — вече бяхме прекосили пазара за дрехи — той тръгна към намиращия се наблизо кервансарай, през чиято порта влезе. Тук не можеше да ми избяга, тъй като предполагах, че сараят няма втори изход.
Само се питах дали живее в хана, или с влизането си преследваше друга цел. Като спрях, за да го наблюдавам, се убедих, че е последното. А именно: той застана зад портата и внимателно започна да оглежда мястото пред себе си, като търсеше мен.
Тогава ми хрумна нещо. Приближих се до най-близкия търговец.
— Селям алейкюм!
— Алейкюм! — отговори човекът учтиво.
— Имаш ли сини тюрбани? — попитах аз.
— Да, ефенди.
— А махлута?[101]
— Колкото искаш!
— Бързам. Искам да взема и двете само под наем, а не да ги купувам. Побързай и ми дай наметалото и тюрбана! Ето ти часовника ми и оръжията ми; освен това ще ти дам и кафтана си и още петстотин пиастъра. Всичко това ще е достатъчно, за да си сигурен, че отново ще дойда.