Принуден бях да следвам логиката. Впрочем нямаше да ни е от полза да се заяждаме с него, затова отговорих така, както той очакваше:
— Всъщност на теб.
Той ми кимна любезно и продължи да пита:
— Значи за кого са тези триста пиастъра, ефенди?
— Единствено на теб.
— Тогава Хулам трябва да ги плати на мен! Не бива на никого да се причинява неправда. Кадията също трябва да защитава правата си!
Той получи парите и ги прибра. Двамата гавази направиха разочаровани физиономии. Затова се опитах да се приближа до тях незабелязано, извадих две жълтици от кесията си и дадох на всеки по една. Това трябваше да стане тайно, иначе можеше да се очаква, че кадията отново щеше да се опита да въдвори справедливост.
Двамата мъже бяха много щастливи от подаръка, а за мен не беше загуба, защото ги взех от парите на Али Манах.
Изпратени бяха до полицията да извикат гавази и те скоро дойдоха. Преди обаче да тръгнем, кадията ми махна и ме дръпна настрани. Бях любопитен да узная тайното съобщение, което щеше да ми направи.
— Ефенди — каза той, — ти наистина ли си сигурен, че това е дервишът от Стамбул?
— Напълно! — отговорих аз.
— И той присъства на залавянето ти?
— Да. Дори определи размера на откупа, който трябваше да платя.
— И ти взе всичко, което имаше в джобовете си?
— Да.
— И кесията ли?
— Да — отговорих аз.
Започнах да предчувствам какви бяха намеренията му. Като му разказвах преживяването си, откровено му бях споменал, че в кесията имаше повече пари, отколкото преди това. Той беше хвърлил око на тази сума. Кадията искаше да я конфискува! Той продължи да се осведомява с любезен, доверителен тон:
— Днес тя беше ли в джоба му?
— Да. Оттам я взех.
— И вътре имаше повече пари отпреди?
— Да, в нея имаше жълтици, които не бях слагал аз. Това е вярно.
— Тогава сигурно ще признаеш, че не са твои!
— Ах! Ами на кого?
— На него, разбира се, ефенди!
— Това не ме интересува. Защо си е сложил парите в моята кесия?
— Защото тя му е харесвала повече от неговата. Но никой няма право да задържа това, което не му принадлежи!
— Напълно си прав. Но мислиш ли, че съм задържал нещо, което не е мое?
— Разбира се! Жълтиците, които той е сложил вътре.
— Валлахи! Ти не чу ли от собствената му уста, че отрича да е слагал пари в кесията ми?
— Това са лъжи!
— Трябва да се докаже. Не знам нищо за тези пари.
— Но нали ти самият каза, че преди това не са били в кесията?
— Признавам, така беше. Никой не може да каже как са се озовали вътре, но щом са там, са моя собственост.
— Не мога да се съглася с теб. Властите трябва да ги вземат, за да ги върнат на истинския им собственик.
— Преди това ми кажи, чия е водата, която през нощта вали в двора ти!
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Властите вземат ли водата, за да я върнат на истинския й собственик? През нощта и в моята кесия е «валяло». Водата е моя, защото единственият, на когото тя можеше да принадлежи, се отказа от нея.
— Разбирам, че си франк, който не познава законите на тази страна.
— Възможно е, но затова пък следвам своите собствени закони. Парите ще задържа аз! Няма да ти ги дам!
Казвайки това, аз се обърнах и той повече не се опита да ме накара да променя решението си. Нямах намерение да използвам тези пари за себе си, но щяха да бъдат от по-голяма полза за нещо друго, отколкото да потънат в бездънния джоб на този чиновник.
Накрая тръгнахме. Гавазите получиха заповед да ни следват отдалеч, за да не правим прекалено голямо впечатление.
Стигнахме до ъгъла, на който предишната вечер се бяхме сблъскали с онзи мъж. Хулам също много добре си го спомняше. Оттук нататък обаче трябваше да продължа да водя сам. Не ми беше трудно да намеря къщата. Портата беше затворена. Почукахме, но никой не ни отвори.
— Страхуват се — каза кадията. — Видели са, че идваме, и са се скрили!
— Не вярвам — отговорих аз. — Някой от тях ме е срещнал, като съм водел Али Манах по улицата. Видял е, че дервишът е заловен и че ударът не е успял. Затова веднага е съобщил на останалите и те са избягали.
— Тогава ще влезем със сила!
Минувачите спряха, за да гледат какво ще стане. Кадията заповяда на гавазите да ги разгонят и после портата, която доста лесно поддаде, просто беше разбита.
Веднага познах дългия тесен проход. Гавазите в миг се разпръснаха из всички стаи, но не успяха да открият никого. По много неща личеше, че обитателите са я напуснали набързо.
Потърсих помещението, в което ме бяха държали. Когато отново се върнах в малкия двор, кадията беше подновил разпита на Али Манах. Сега той се държеше още по-уверено отпреди. Сигурно се беше страхувал, че може да бъде издаден от някого от обитателите на къщата. Но този страх сега беше изчезнал също както и хората, които смятахме, че ще намерим тук. Трябваше да повторя показанията си и да посоча местата, на които бе седял до мен. Показах също и онези, на които ме бяха повалили в двора нападателите.