Върнах се обратно в коридора и извиках към двора:
— Бързо на улицата, кадия! Убийците бягат през съседния двор!
— Не е възможно! — отговори ми той.
— Но аз ги видях! Бързо, бързо!
Той се обърна към хората си и с най-голямо спокойствие им нареди:
— Идете да проверите дали е прав!
Двама от тях бавно се отдалечиха. Е, в края на краищата какво ме интересуваше дали ще ги хванат или не. Върнах се в двора. Като слязох долу, кадията попита:
— Ефенди, ти хеким ли си?
Ориенталецът вижда в лицето на всеки франк лекар или градинар. Мъдрият кадия беше на същото мнение.
— Да — отговорих аз, за да приключим разговора по-бързо.
— Я виж тогава дали тези двамата са съвсем умрели!
За Али Бен Манах нямаше й съмнение. Куршумът беше влязъл през едното му слепоочие и излязъл през другото. Гавазинът беше улучен в челото и още беше жив, но със сигурност можеше да се очаква, че след няколко минути и той ще умре.
— Баща ми, баща ми! — вайкаше се гавазинът, коленичил до него.
— Какво хленчиш! — каза кадията. — Имаш късмет. В книгата е било записано, че е трябвало да умре по този начин. Аллах знае какво прави!
Двамата, които бавно се бяха отправили да преследват убийците, се върнаха.
— Е, имаше ли право този ефенди? — попита кадията.
— Да.
— Вие сте видели убийците?
— Видяхме ги.
— Защо не ги хванахте?
— Те вече бяха изминали известно разстояние по улицата.
— Защо не ги догонихте?
— Нямахме право. Не си ни заповядал. Беше ни казал само да видим дали ефендито има право.
— Вие сте мързеливи кучета! Всички веднага след тях и се опитайте да ги хванете!
Всички се втурнаха с най-голяма бързина след бегълците. Убеден бях, че веднага щом се отдалечат от нас, щяха да намалят скоростта.
— Аллах акбар! (Господ е велик!) — измърмори Халеф под носа си. — Тези две кучета искаха да те застрелят, сихди, а сега ще избягат!
— Нека да бягат, добри ми Халеф! За тях не си струва труда и една крачка да се прави.
— Ами ако куршумът те беше улучил?
— Тогава с тях щеше да е свършено. Нямаше да ги пуснеш да избягат!
Кадията оглеждаше трупа на пленника. Той каза:
— Имаш ли представа защо го убиха, ефенди?
— Разбира се! Мислеха, че ще ги предаде. Той не беше с особено силен и смел характер. От него можехме да узнаем всичко.
— Той си получи заслуженото! Но защо застреляха и този тук?
— Не се целеха по него, а по мен. Но в последния момент аз отскочих встрани и куршумът улучи този, който е стоял зад мен.
— Значи на теб са искали да отмъстят?
— Да. Какво ще правим с трупа?
— Няма да се цапам с него. Той си получи заслуженото, ще заповядам да го заровят. Това е всичко, което може да се направи. Конят му все още е при Хулам. Ще наредя да го доведат.
— А баща му? Ще го оставиш ли да избяга?
— Все още ли не си се отказал да го преследваш, ефенди?
— Разбира се!
— Кога?
— Няма ли да ти трябваме повече?
— Не. Можеш да потегляш.
— Тогава след два часа тръгваме на път.
— Аллах да е с вас и да ви помогне да хванете престъпника!
— Да, Аллах ще ни помогне, но въпреки това не се отказвам от твоята помощ.
— Трябва да ви помагам ли? Какво имаш предвид?
— Не ми ли обеща заповед за арестуване и шестима гавази?
— Да. На зазоряване трябваше да са пред портата на Хулам. Но преди това научих, че те е сполетяло нещастие. Всичките шестима ли ще ти трябват?
— Не, трима са достатъчни.
— След два часа ще са при теб. А ти ще удържиш ли думата си, която ми даде?
— Ще я удържа, както и ти твоята.
— Сбогом тогава! Нека Аллах ти помогне да стигнеш до родината на прадедите си жив и здрав!
Той тръгна. Откакто му бях отказал да му дам парите, той напълно се бе променил. Подчинените му също бяха изчезнали. Само синът беше останал до издъхващия си баща и високо го оплакваше. Извадих кесията си, отделих парите, които бяха принадлежали на Али Манах, и ги дадох на гавазина. Въпреки обзелата го мъка той учудено ме погледна и ме попита:
— За мен ли са, ефенди?
— Да, твои са. Нека с тях погребат баща ти. Но на кадията не казвай нищо!
— Благодаря ти, господарю! Добрината ти налива балсам в раната, която ми нанесе Аллах. Баща ми трябваше да изпълни дълга си. Аз съм беден. Сега обаче ще мога да поставя на гроба му плоча, украсена с тюрбан, за да видят посетителите на мезархане,[128] че там е погребан правоверен син на Пророка.