Така аз, християнинът, без да искам, бях помогнал мъртвият мюсюлманин да получи надгробен паметник. Дали парите на дервиша щяха да бъдат използвани по-добре, ако ги бях дал на кадията?
Още не бяхме стигнали до жилището на Хулам, когато ни срещнаха двамата гавази, отишли да вземат коня на Али Манах.
Беше се случило онова, което предишната вечер бяхме смятали за невъзможно. Аз бях попитал: «Не трябва ли да бъде наказан Али Манах?» Не би трябвало справедливото възмездие да го търси чак в Стамбул, той сам бе попаднал в ръцете му. Разбира се, бяхме изгубили целия предобед с това събитие. Сега трябваше да наваксаме възможно най-бързо пропуснатото.
Свикахме военен съвет. Най-напред Хулам повдигна въпроса, кои биха могли да бъдат хората, които обитават къщата, където дервишът намери смъртта си. Той смяташе, че те са свързани с «насърите» в Константинопол. Това не беше изключено, но за мен те бяха същевременно и хората, за които обитателите на полуострова казват, че «са отишли в планините».
Едва сега имах време да извадя бележката, която все още не бях разчел.
— Можеш ли да разчетеш редовете, ефенди? — попита Исла. Положих големи усилия, но накрая трябваше да отговоря с «не». Листчето минаваше от ръце на ръце, но напразно. Отделните букви бяха доста ясно написани, но се свързваха в думи, които ни бяха напълно чужди и неразбираеми.
Слях най-кратките от думите заедно — но нямаха никакъв смисъл. Тогава моят Халеф се оказа най-умен от всички.
— Ефенди — каза той, — от кого може да е бележката?
— Сигурно от Хамд ал Амасат.
— Е, този човек има всички основания да държи в тайна онова, което пише. Не мислиш ли, че това би могло да е тайнопис?
— Хм! Сигурно имаш право. Хамд ал Амасат е трябвало да вземе предвид обстоятелството, че бележката би могла да попадне и в чужди ръце. Както изглежда, знаците не са тайни, но съчетанието на буквите е необичайното. «Са ила ни», това не го разбирам, «ал» е една дума; «нах» пък не е ориенталска… ах, ако обаче се обърне става «хан»!
— Може би всичко е написано на обратно! — каза Хулам. — Ти прочете «ила». Обърнато обратно, то ще гласи «Али».
— Правилно! — отговорих аз. — Това е име, а същевременно и сръбска дума, която означава «но». «Ни» обърнато е «ин», което на румънски означава «много».
— Прочети трите реда отляво надясно! — каза Исла. Направих го, но въпреки това се изискваше голямо усилие, докато успея да прегрупирам буквите, за да се получат свързани думи. В резултат се получи изречението:
«Ин пипех бесте ла Караорман хан али са панаир Мелник». Нарочно беше използвана смесица от румънски, сръбски и турски и всичко това означаваше:
«Много бързо съобщение в Караорман-хан, но след панаира в Мелник».
— Правилно! Сигурно е така! — извика Хулам. — След няколко дни в Мелник има панаир.
— Караорман-хан? — попитах аз. — Знаеш ли го къде е? Къде би могъл да се намира?
Никой не знаеше. Иначе думата означава «Мрачна горска къща» или «Черногорска къща». Във всеки случай мястото беше малко и се намираше навътре в гората. Но в коя местност?
Имаше две предложения за откриване местонахождението на това тайнствено място, но, изглежда, нито едно от тях не водеше към целта.
— Хайде сега да не се напрягаме толкова — казах аз. — Главното е, че вестта трябва да бъде отнесена едва след панаира от Мелник до Караорман-хан. Думата «Са» означава «след» и «зад». Оттук заключавам, че получателят на писмото първо трябва да отиде на панаира, преди да се отправи към Караорман-хан. А за Мелник води тъкмо пътят, по който вчера вечерта тръгнаха тримата конници. Нали?
— Да — отговори Хулам, — така е, ефенди. Баруд ал Амасат е тръгнал за Мелник. Сигурно там ще го намерим.
— Тогава не бива да губим повече време, а да тръгваме по възможно най-бързия начин. Същевременно трябва да изпратим човек в Искендерие при Анри Галингре, за да го предупредим.
— Аз ще имам грижата. Но преди да тръгнете, седнете да се нахраните, а освен това искам да ми позволите да се погрижа за вас!
Накратко казано, след два часа стояхме в двора, готови за път. Бяхме четирима: Оско, Омар, Халеф и аз. Другите трябваше да останат.
— Ефенди — попита Исла, — за колко време се сбогуваме?
— Не знам. Ако скоро намерим тези, които търсим, ще се върна, за да докарам Баруд ал Амасат в Едирне. Ако ги преследваме по-дълго време, възможно е никога повече да не се видим.
— Дано Аллах не пожелае това! А ако се върнеш в родината си, трябва пак да дойдеш някога в Стамбул, за да те видим. Но твоя Хаджи Халеф Омар ще ни изпратиш обратно!