— Не мърдай, иначе ще те намушкам! — заплаших го аз. Не бях чак толкова разярен, но чужденецът взе заплахата ми много сериозно и умолително сплете ръце.
— Милост, господарю!
— Всичко зависи от теб. Ако ме излъжеш, с теб е свършено. Кой си ти?
— Туркмен съм от племето беят.
Туркмен? Тук? Ако се съдеше по облеклото му, може би казваше истината. Знаех, че преди е имало туркмени между Тигър и персийската граница, и то от племето беят. Пустинната местност, обитавана от лурите, и долината Тапеспи са били земите, по които са кръстосвали. Но щом Надир шах дошъл в Еялет Багдад, закарал беятите в Корасан. Заради местоположението и устройството й той наричал тази провинция «Мечът на Персия» и полагал усилия да я насели с храбри и войнствени жители.
— Беят ли? — попитах аз. — Лъжеш!
— Истината казвам, господарю!
— Беятите не живеят тук, а в далечен Корасан.
— Имаш право, но когато някога е трябвало да напуснат тези земи, все пак някои от тях останали, а потомците им вече се увеличиха толкова, че наброяват над хиляда бойци. През лятото обитаваме околностите на развалините на Кизел-Караба и бреговете на Куру-Чай.
Спомних си, че вече бях чувал за тях…
— И сега се намирате тук наблизо?
— Да, господарю.
— Колко шатри имате?
— Нямаме шатри.
Това трябваше да ми е направило впечатление. Когато едно номадско племе напусне бивака си, без да вземе палатките, обикновено тръгва на грабеж или война.
Продължих да питам:
— Колко души сте сега?
— Двеста…
— # С жените ли?
— Те не са с нас.
— Къде е лагерът ви?
— Недалеч оттук. Като завиеш край гората, стигаш до нас.
— Значи сте забелязали огъня ни?
— Видяхме го и ханът ме изпрати да разбера какви хора се намират там.
— Къде отивате?
— На юг.
— Коя е целта ви?
— Искаме да идем в Сина.
— Но това са персийски земи!
— Да. Приятелите ни там устройват голям празник, на който сме поканени.
Думите му ми направиха впечатление. Тези беяти населяваха бреговете на Куру-Чай и земите край развалините Кизел-Караба, тоест близо до Кифри. Но този град се намираше далеч на югозапад от мястото, на което се бяхме установили сега, а Сина — на две трети от това разстояние на югоизток от нас. Защо беятите не бяха тръгнали за Сина направо от Кифри? Защо бяха направили такова голямо отклонение?
— Какво правите тук горе? — попитах аз тогава. — Защо удължавате двойно пътя си?
— Защото иначе трябва да минем през земите на пашата на Сюлеймания, а той е наш враг.
— Но вие и тук сте в негови земи!
— На това място няма да ни търси. Знае, че сме тръгнали, и мисли, че ще ни намери на юг от резиденцията си.
Всичко звучеше много правдоподобно, въпреки че все още не вярвах напълно на човека. Дори си казах, че присъствието на тези беяти може и да е изгодно за нас. С тяхна помощ безпрепятствено щяхме да стигнем до Сина, а по-нататък не ни заплашваха вече никакви опасности. Туркменът ме попита:
— Господарю, ще ме освободиш ли? Аз нищо не съм ви сторил!
— Извършил си само това, което ти е било заповядано; свободен си.
Той въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти, господарю! Накъде ще продължите пътя си?
— На юг.
— Вие идвате от север?
— Да. От земите на тиярите, беруарите и халданите.
— Значи сте храбри мъже. От кое племе сте?
— Ние с този мъж сме емири от Франкистан, а останалите са наши приятели.
— От Франкистан ли? Господарю, не искате ли да пътувате с нас?
— А ще ми подаде ли ханът ти ръката си?
— Ще го направи. Знаем, че франките са велики воини. Да отида ли да му съобщя за вас?
— Върви и го попитай, ще ни приеме ли? Той стана и бързо тръгна. Останалите одобриха направеното от мен, а най-много се зарадва Мохамед Емин.
— Ефенди — каза той, — много пъти бях чувал за беятите. Те са в непрекъсната вражда с джербоатите, обеидите и бениламите, затова ще ни бъдат от полза. Но все пак не бива да казваме, че сме хадедихни, по-добре е да не го знаят.
— Трябва да бъдем предпазливи, защото не знаем дали ханът ще ни приеме любезно. Доведете конете и за всеки случай пригответе оръжията си!
Изглежда, беятите се бяха събрали на необикновено дълго съвещание заради нас, защото, когато показаха признаци на живот, нашето агне вече се бе опекло и го бяхме изяли. Най-сетне чухме стъпки. Туркменът, който вече бе идвал при нас, се появи с още трима души.
— Господарю — каза той, — изпраща ме ханът. Елате при нас и бъдете наши гости.