— Тогава вървете напред и ни водете!
Яхнахме конете и ги последвахме с оръжие в ръка. Като завихме зад гората, не забелязахме и следа от лагер, но щом пресякохме една ивица от храсталаци, стигнахме до скрито сред растителност място, където гореше огромен огън.
Разположението на лагера бе избрано много сполучливо, защото бе много трудно да се забележи отстрани. Огънят служеше не за да се топлят хората, а за да приготвят на него вечерята си. В тревата наоколо бяха налягали двеста тъмни силуета, а малко по-встрани от трепкащия пламък седеше ханът, който при появата ни бавно стана. Приближихме се към него и скочихме от конете.
— Мир на теб! — поздравих го аз.
— Ми неуахет киердем! (Моите почитания!) — отвърна той, като се поклони.
Това беше на персийски. Вероятно по този начин искаше да ми докаже, че наистина е беят, чието племе се намираше в Корасан. Персийците са французите на Ориента. Езикът им е гъвкав и благозвучен, поради което е станал дворцов език на повечето азиатски князе. Но учтивостта, ласкателството, а често и раболепието на персийците никога не са ми правили добро впечатление. Прямата и сурова честност на арабина ми харесва много повече.
Другите също скочиха и угоднически протегнаха ръце, за да се погрижат за конете ни, но ние здраво стискахме юздите, защото още не знаехме дали това е израз на гостоприемство или коварен замисъл.
— Все пак им дайте конете! Те ще се погрижат за тях — каза ханът.
Исках да се уверя, че не сме в опасност, затова попитах също на персийски:
— Хести иршад енгиц? (Гарантираш ли сигурността ни?) Той кимна в знак на съгласие и вдигна ръка:
— Ми саукенд хордем! (Заклевам се!) Седнете при мен, да си поговорим!
Беятите взеха конете ни; само моят остана при Халеф, който много добре знаеше, че такова е желанието ми. Всички останали седнахме при хана. Пламъкът ни осветяваше, така че добре можехме да се виждаме един друг. Беятът бе мъж на средна възраст с много войнствен вид. Чертите на лицето му бяха открити и внушаваха доверие, а почтителното разстояние, на което стояха подчинените му, говореше за честолюбив и самоуверен характер.
— Знаеш ли вече как се казвам? — осведоми се той.
— Не — отвърнах аз.
— Аз съм Хайдер Мирлам (Лъв Мирлам), племенник на прочутия Хасан Керкуш бей. Чувал ли си за него?
— Да. Резиденцията му беше близо до село Джениях, намиращо се на пощенския път от Багдад за Таук. Той бе много храбър воин, но въпреки това обичаше мира и всеки изоставен намираше при него закрила.
След като ханът ми бе казал името си, естествено учтивостта изискваше и аз да му кажа своето. Затова продължих:
— Твоят съгледвач сигурно вече ти е казал, че съм франк. Името ми е Кара Бен Немзи…
Въпреки прословутото ориенталско самообладание той не можа да потисне един вик на изненада:
— Ах — ох! Кара Бен Немзи! Тогава другият мъж с червения нос сигурно е емирът от Енглистан, който иска да прави разкопки за плочки и надписи?
— Чувал ли си за него?
— Да, господарю; ти ми назова само твоето име, но аз познавам и теб, и него. Дребосъкът, който държи коня ти, е Хаджи Халеф Омар, от когото се страхуват и великани.
— Отгатна.
— А кои са останалите двама?
— Мои приятели, чиито имена са записани в Корана.[4] Кой ти разказа за нас?
— Познаваш ли Ибн Цедар Бен Хули, шейха на абу-хамедите?
— Да. Той приятел ли ти е?
— Не ми е приятел, но не ми е и враг. Не се притеснявай, няма да ти отмъщавам заради него.
— Не се страхувам!
— Вярвам ти. Срещнах го при Ески Кифри и той ми разказа, че ти си виновен за това, че ще трябва да плаща налог. Бъди предпазлив, господарю! Ще те убие, ако паднеш в ръцете му.
— Бях в плен при него, но той не ме уби, не можа дори да ме задържи.
— Чух. Убил си лъва съвсем сам в тъмнината, а после си изчезнал с кожата му. Мислиш ли, че и аз не бих могъл да те спра, ако беше мой пленник?
Това звучеше подозрително, но спокойно му отговорих:
— Не би могъл да ме задържиш, а и не знам дали ще успееш да ме плениш.
— Господарю, ние сме двеста, а вие само петима!
— Хан, не забравяй, че сред тези петима има двама емири от Франкистан и че те струват колкото двеста беяти!
— Говориш много гордо!
— А ти питаш много негостоприемно! Трябва ли да се съмнявам в истинността на думите ти, Хайдер Мирлам?
— Вие сте мои гости, въпреки че не знам имената на онези двама мъже, и ще ядете с мен хляб и месо.
Загадъчна усмивка заигра около устата му, а погледът, който хвърли към двамата хадедихни, беше достатъчно красноречив. По великолепната си, снежнобяла брада Мохамед Емин можеше да бъде разпознат и сред хиляди хора.
4
Израз, означаващ, че по важни причини имената им трябва да останат неизвестни. — Бел. нем. изд.