— Може би и това смяташ за знак? — засмя се той.
Огледах дръвчето.
— Наистина е знак. Погледни стъбълцето, а също и стволовете на стоящите наоколо дървета. Обърни внимание и на посоката на тези хълмове и ще установиш, че единствено западната страна на това място е изложената на вятъра. Никакъв северен, южен или източен вятър не може да е толкова силен, че да счупи короната на това тънко дръвче. Но то, все пак е счупено, и то така, че да сочи на запад. Не ти ли прави впечатление?
— Наистина, емир!
— Сега огледай счупеното място! Още не е потъмняло, така че би могло да е само от времето, когато вие сте били тук. А и през последните дни не е имало толкова силна буря, че да счупи дървото. Короната сочи на запад, посоката, в която сте тръгнали! Ела да идем нататък!
— Ще плуваме ли?
— Да плуваме ли? Защо?
— Понеже на това място минахме през брода.
— Може би няма да е необходимо, защото реката е много плитка. Нека да минем от другата страна и ще видиш, че точно на мястото, където сте минали през водата, също ще намерим знаци.
Направихме дрехите си на вързопи и ги закрепихме на главите си. Водата ни стигаше ту до над колената, ту малко по високо, като само на едно място бе дълбока до раменете ни. Щом стигнахме отсрещния бряг, мирзата се убеди в правотата на предположението ми, защото там бяха извити и сплетени множество диви лозови клони, така че наподобяваха врата.
— Имал ли е време тук Садък да направи това?
— Да. Спомням си, че камилите не искаха да влязат във водата и имахме много разправии с тях. Садък остави коня си, за да преведе една от камилите, а после се върна да го вземе.
— Хитро! Все още ли не ми вярваш?
— Емир, всъщност започвам да се съгласявам с теб, но какви знаци би могъл да остави в равнината, където имаше само трева.
— И това ще разберем. От коя посока дойдохте на това място?
— Откъм изгрева на слънцето. Там от другата страна има… О, емир, но какво е това?
Той посочи на изток. Проследих посоката, в която бе протегната ръката му, и забелязах тъмна линия, която, изглежда, се движеше точно срещу нас.
— Конници ли са това? — попита персиецът.
— Да. Бързо обратно през реката, защото от тази страна не можем да намерим скривалище, а оттатък има скали и гъсти храсти!
Бързо се върнахме обратно и намерихме прикритие, от което лесно да можем да наблюдаваме приближаващите се. Едва тук намерихме време да се облечем.
— Кои ли са тези хора? — попита мирзата.
— Хм! Във всеки случай тук не минава търговски път, но може би бродът е известен и на други. Ще трябва да чакаме.
Конниците се приближаваха и стигнаха до отсрещния бряг. Бяха толкова близо, че можехме да различим и лицата им.
— О, ужас! — прошепна Хасан. — Това са персийски отряди!
— На турска земя? — попитах аз учудено.
— Виждаш, че са облечени като бедуини!
— Ихлати ли са или милици?[42]
— Ихлати. Познавам водача. Беше мой подчинен.
— Какъв е?
— Юзбашия[43] Мактуб ага, дръзкият син на Еюб хан.
Много добре видяхме, че водачът внимателно огледа лозовите клони, после каза нещо на хората си, посочи лозите и поведе коня си през реката. Другите го последваха.
— Господарю — прошепна възбудено персиецът, — прав беше във всичко. Тези хора са изпратени да ме заловят. Там е и пенджабашията[44], братов син на Садък. Аллах, ако ни бяха намерили тук! Кучето ти нали няма да ни издаде?
— Не, ще мълчи.
Преследвачите бяха трийсет души. Водачът им явно бе свиреп и дързък тип. Спря до върбата и се разсмя.
— Хиляди дяволи! — извика той. — Ела тук, пенджабаши, и виж, че можем да се осланяме на брата на баща ти. Ето, нов знак! Тръгваме надолу по течението на реката. Напред!
Минаха покрай нас, без да ни забележат.
— Е, мирза, убеди ли се?
— Напълно! — отговори той. — Но сега нямаме време за приказки, трябва да действаме!
— Да действаме ли? Нищо не можем да направим, освен предпазливо да ги следваме.
Напуснахме скривалището си и незабелязано тръгнахме след ихлатите. За нас беше от полза, че яздеха бавно. След четвърт час стигнаха до мястото, където се бе намирал лагерът, преди Мохамед Емин да намери смъртта си. Спряха, за да огледат следите от бивака.
Ние обаче свихме надясно в храстите и възможно най-бързо се запромъквахме напред. Бяхме на около десет минути път от лагера, но го изминахме за пет: аз вир-вода от пот, а мирзата силно задъхан. От пръв поглед забелязах, че всичко е наред.
(Разбира се, ние добре знаем, че «юз» е сто. — Бел. на Uploader from http://bezmonitor.com)