— Пазете тишина, приближават врагове! — заповяда персиецът. После се спуснахме през храстите надолу по планината, където срещнахме поставения от нас пост. Не бе изминала и минута, и враговете се появиха. Спряха срещу нас.
— Това място е много подходящо за бивак — каза юзбашията. — Какво ще кажеш, Омрам?
— Денят преваля, господарю — отговори пенджабашията.
— Добре, оставаме тук! Има и вода, и трева!
Не бях очаквал това. Беше опасно за нас. Наистина бяхме заличили всички следи, но на мястото, където бяхме прекарали първата нощ, тревата беше обгорена от огъня, а земята почерняла, а него не успяхме да прикрием напълно. Впрочем забелязах, че там, където Садък беше утъпкал тревата, тя вече доста се бе поизправила, макар и не напълно.
— Аллах иллях! Какво ще правим? — попита Арджир-мирза.
— Тримата лесно могат да ни открият, затова ще остане само един от нас и това ще бъда аз. Вземи кучето, върни се в лагера и се пригответе за бой. Ако чуете изстрел от револвера ми, стойте, където сте, ако обаче чуете стрелбата ми с карабината, значи съм в опасност и трябва да ми се притечете на помощ! Хаджи Халеф Омар да донесе тежката ми пушка.
— Емир, не мога да те оставя в опасност!
— Тук съм на по-сигурно място, отколкото хората ти горе. Върви! Пречиш ми!
Той се изкачи по хълма със слугата и кучето, а аз останах сам. Така се чувствах много по-добре, отколкото да имам до себе си неопитен човек. Щях да бъда в опасност само ако на юзбашията му хрумнеше да нареди да претърсят храстите, но този персийски главатар не беше индиански вожд: разбрах го по небрежността, с която нареди да бъде приготвен бивакът.
Разседлаха конете и ги пуснаха на свобода. Те веднага се втурнаха към водата и се разпръснаха кой накъдето му видят очите. Естествено всеки от конете познаваше повикването на господаря си. Ездачите хвърлиха копията си, разпръснаха нещата си на земята в безпорядък и се проснаха в тревата. Само пенджабашията обиколи терена и намери мястото, където бяхме клали огън. Наведе се да го огледа, а после извика:
— Гръм и мълнии, какво виждам!
— Какво? — попита предводителят и скочи.
— Тук са палили огън. На това място са нощували.
— Слава богу! Къде?
— Тук!
Юзбашията забърза натам, огледа мястото и потвърди правилността на заключението. После попита:
— Има ли оставен някакъв знак?
— Не виждам — отговори лейтенантът. — Сигурно Садък не е имал възможност. Утре ще потърсим. И ние можем да си накладем тук огън. Вземете брашно и направете хляб!
Като видях как войниците спокойно се заеха да домакинстват, разбрах, че не е необходимо ни най-малко да се страхуваме от тях. Напалиха огромен огън, забъркаха гъсто тесто от брашно и вода от реката, месиха го, точиха го и накрая го опекоха на огъня набодено на върховете на копията. Това беше хлябът, който те накъсаха и премалели от глад; полусуров, полуизгорял, изядоха. Как би се усладило на тези защитници на родината парченце грахова питка!
В това се състоеше цялата им вечеря.
Щом се здрачи, те казаха вечерната си молитва и се събраха около огъня, за да си разказват за хиляда и първи път приказките си от «Хиляда и една нощ». Разбрах, че присъствието ми тук е излишно, и безшумно се запромъквах към нашия бивак. Там не гореше огън, всички седяха по местата си готови за бой. Садък все още лежеше между Халеф и англичанина. Бяха го завързали още по-здраво, запушили му бяха и устата.
— Какво е положението, емир? — попита мирза.
— Всичко е наред.
— Заминаха ли?
— Не.
— Как тогава всичко е наред?
— Защото тези ихлати начело със страшния си Мактуб ага са най-големите наданан,[45] които съм виждал. Ако през нощта не вдигаме шум, утре сутринта ще заминат, без да ни навредят ни най-малко. Халеф, раната на крака ти позволява ли ти да вървиш нормално?
— Да, сихди.
— Тогава иди долу вместо мен, защото на теб най-много може да се разчита. Ще останеш там, докато си подремна.
— Къде ще ме търсиш?
— Те напалиха огън, а точно от горната му страна има една стара, разкривена пиния. Ще те търся до дънера й.
— Тръгвам, сихди. Пушката оставям тук, ще ми пречи. Ножът ми е достатъчно остър, а ако някой от тези глупаци се осмели да се изкачи по хълма, ще му се наложи да мисли долу в Джехенема за Хаджи Халеф Омар! Аллахи, уаллахи, таллахи, аз казах!
Той тихо се спусна по склона. Тогава англичанинът ме хвана за ръката.
— Мистър, да не сте си загубили ума? Седя си тук и дума не разбирам. Знам, че долу седят цял куп персийци, но това е всичко. Хайде, кажете ми какво става!