С това разговорът ни приключи.
Останахме на това място още пет дни и тръгнахме едва когато бяхме убедени, че всичките ни спътници напълно са възстановили силите си. Ездата през планините мина благополучно, а и макар че не се бях надявал, успяхме да прекосим и равнината, без да срещнем враждебно настроени араби, което обаче се дължеше повече на нашата предпазливост, отколкото на добрата воля на бедуините.
Зад Бени Сеид, на четири часа път северно от Багдад, спряхме за почивка до един канал. Оттук аз трябваше да продължа за Гадхим, за да говоря с мирза Селим ага, на когото Хасан Арджир бе поверил имуществото си. Малката ни група се установи на такова място, където нямаше опасност от среща с други хора. Първо помогнах при подготовката на бивака, а после Хасан ми даде писмото, което трябваше да ми служи като легитимация.
— Дали Селим ага наистина охотно ще се съгласи с всичко? — попитах го аз.
— Той е длъжен да ти се подчинява, все едно че аз съм пред него. Ще приемеш от него всичко, което му е поверено, и щом повече нямаш нужда от него, веднага ще го изпратиш при мен с мъжа, когото ще ти дам да те придружава. Аз ще остана да чакам тук, докато се върнеш. Ще продадеш всичките ми вещи и ще бъда съгласен с това, което направиш.
Англичанинът видя подготовката за тръгването ми на път и каза:
— В Багдад ли отивате, мистър? Идвам с вас!
Не можех да му възразя. Но с мен искаше да тръгне и още един човек, а именно Халеф. Това обаче бе невъзможно, защото го изискваше сигурността на бивака.
Ние с Линдси потеглихме и след два часа стигнахме до третия завой на Тигър от горната страна на Багдад, в чиято дъга от другата страна на реката е разположен Гадхим. Отклонихме се надясно от пощенския път, водещ за Киркук, Ербил, Мосул и Диарбекир, минахме край намиращата се там голяма тухларница и се прехвърлихме през реката. Яздейки из приветливи палмови градини, стигнахме до Гадхим, населен главно с перси шиити.
Това градче се намира на «свещена» земя, защото там е гробът на имам Муса Ибн Джафер. Този известен човек тръгнал на поклонение към Мека и Медина с халиф Харун ал Рашид. В последния град той приветствал гроба на Пророка с думите:
«Здравей, татко!», докато халифът направил това само с думите «Здравей, братовчеде!» «Какво, ти искаш да се изкараш по-близък с Пророка от мен, неговия приемник!» — извикал Харун ядосан и оттогава толкова намразил @Рашид, колкото преди това го уважавал и предпочитал пред другите. Муса Ибн Джафер бил хвърлен в затвора, където завършили дните му. Но след смъртта му на гроба му бил издигнат великолепен храм, чиито кубета с четири минарета са покрити с истинско злато.
Гадхим е известен също и с една специфична за европейските страни придобивка, чието присъствие в това обкръжение е неестествено: а именно наличието на конски трамвай, чиято начална спирка е от Арсенала на Багдад. Той бил създаден от реформаторски настроения губернатор Мидхат паша, играл по-късно първостепенна роля в Стамбул. Ако този мъж не е бил отзован от поста си на главен наместник на Ирак, Месопотамия щеше да има железница, свързваща страните по Тигър и Ефрат с главните градове на Сирия, та дори и с Константинопол. За съжаление това изключително важно начинание е останало само проект. Това, че Мидхат паша е трябвало да събира с камшик дори и заинтересованите от конския трамвай свои привърженици, е много ярка илюстрация за стабилността на мохамеданството.
Персите, населяващи Гадхим, са предимно търговци и продавачи, които всеки ден ходят по работа в Багдад. За да намеря агата сред всичкия този народ, трябваше да отида в някоя странноприемница, с каквито в Багдад беше пълно, а и в Гадхим имаше няколко.
Беше по обяд през юли и сигурно температурата на въздуха беше най-малко трийсет и пет градуса по Ремюр.[47] Въздухът над града беше почти непрогледен и хората, които срещахме, бяха със забулени лица. В една от уличките се натъкнахме на мъж с богато персийско облекло; яздеше бял кон с решма, една от онези скъпи персийски сбруи, с които могат да кичат конете си само най-големите богаташи. В сравнение с този мъж приличахме на жалки разбойници.
— Ез анджа, чепу раст! (Махнете се, дръпнете се вдясно!) — извика ни той, като направи жест на отвращение.
Всъщност аз яздех съвсем близо до англичанина, но уличката беше достатъчно широка, за да може персиецът да мине покрай нас. И все пак щях да изпълня желанието му, ако си беше спестил този жест.
— Имаш място! — отвърнах му аз. — Давай! Вместо да мине покрай нас, той обърна белия си кон напречно и каза:
— Сунитска свиня, не знаеш ли къде се намираш! Дръпни се, иначе камшикът ми ще ти покаже пътя!
47
Рене Антоан Ремюр, 1683–1757, френски физик и зоолог, чийто термометър имал 80 деления вместо 100, както е по Целзий. — Бел. пр.