Тази история е действителна. Героите и събитията са истински, но имената и подробностите, свързани със самоличността на някои лица, са променени, за да избегнат затвор и дори смъртна присъда както те, така и техните семейства. Това са Дон и Мириам, Сара, Нелсън Бейтс, Бевърли и Саб-рина, Мег, Фереще и Кайван, Мерилин и Фе-ридун.
Посвещавам тази книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх
През 1986 година имах щастието да се свържа с агенцията „Уилям Морис". Хората, с които работих, се оказаха нещо повече от професионалисти. Те не само промениха изцяло живота ми и ми създадоха име и кариера, но освен това ми помогнаха да придобия самочувствие, защото повярваха в мен и станаха мои приятели, с които мога да споделям своите лични проблеми.
Освен литературен агент, Майкъл Карлайл е мой близък приятел, който ме подкрепя в трудностите и споделя радостта от успехите. Винаги, когато нашата сигурност с Махтоб е била застрашена по някакъв начин, сме разчитали на Майкъл и за съвет, и за помощ.
Марси Поснър е жената, на която дължа разпространението на моята книга в цял свят. Тя има дъщеря на годините на Махтоб и това ни направи особено близки.
Ранди Чаплин ми даде възможност да започна лекторската си кариера, защото повярва в моите способности. Лекциите ми носят голяма радост и удоволствие, дават ми прекрасната възможност да се срещам и запознавам с нови интересни личности.
Моят френски издател Антоан Фиксо е духовният баща на тази книга. Той бе осъзнал сериозността на проблема за отвличането на деца от собствените им родители и ме покани във Франция, за да мога да се посветя изцяло на работата си. Именно Антоан ме свърза с „Алжирските майки", които ми послужиха за истински извор на вдъхновение. Приносът му към появата на настоящата книга е действително безценен.
Аня Клайнлайн от немското издателство „Густав Любе Ферлаг" не само редактира немския превод на книгата, но стана близка наша приятелка. Двете с Махтоб я обичаме толкова много, че я смятаме за член на нашето семейство. Аня пламенно ме защити от злобните нападки, на които бях подложена след интервюто, което Муди бе дал за немската телевизия.
Неоценима помощ за появата на настоящата книга дължа и на Том Дан от „Сейнт Мартинс Прес". Той ми отдели много от времето си да редактира ръкописа. Интересът, който прояви към всички идеи, родени от „Не без дъщеря ми", ме окуражи допълнително.
Големият талант на Джеф Коплон направи тази книга такава, каквато си я представях. Историите, разказани в нея, написахме заедно и те носят отпечатъка на неговото ярко журналистическо перо и необикновено проникновение.
Двете с Махтоб имахме истински късмет, че след кошмара, описан в „Не без дъщеря ми", бяхме посрещнати с разтворени обятия и ни бе предоставена възможност да превърнем преживения ужас в нещо, което оказа положително въздействие върху живота на хората. Освен това ние намерихме безброй приятели, благодарение на които животът ни се промени до неузнаваемост.
ПЪРВА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Нов живот
Сряда, 5 февруари 1986
Мамо, виж! Американското знаме! възкликна Махтоб, когато наближихме американското посолство в Анкара. В ледения въздух дъхът й излизаше на бели облачета от устата й. Аз почти не усещах краката си. Всяка стъпка ни напомняше за петдневния преход пеш и на кон през планините, по които минава ирано-турската граница пътят, използуван от контрабандистите, които ни помогнаха да избягаме. Аз жена на четиридесет години, и шестгодишната ми дъщеричка. И двете бяхме на края на силите си.
По време на осемнадесетмесечното ни затворничество в Иран бяхме виждали националния флаг единствено на снимки, и то неизбежно в пламъци или изрисуван грубо върху циментовите подове на училищата, където децата го тъпчеха и плюеха върху него, преди да влязат в класните стаи. Гледката на волно веещото се над главите ни, обсипано със звезди знаме за мен беше нещо много, много важно. Знамето бе символ на нашето избавление.
През последните осемнадесет месеца неведнаж бях изпадала в паника, че никога повече няма да зърна тази гледка. През юли 1984 година двете с Махтоб придружихме Са-йед Бозорг Махмуди, моя съпруг, иранец по народност, на двуседмично по неговите собствени думи посещение в родната му страна. Едва след като пристигнахме, Муди така му казват всички познати заяви, че никъде няма да се връщаме и оставаме да живеем в Иран. Аз и дъщеря ми бяхме насила отделени от двамата ми непълнолетни синове от първия ми брак. Бяхме отведени на другия край на света, далеч от родителите ми, далеч от приятелите ни, далеч от всичко, което ни беше скъпо и познато.