ВТОРА ГЛАВА
Моята история добива известност
Агенцията „Уилям Морис" заема три етажа от сградата на „Метро Голдуин Майер" в центъра на Манхатън. В прозорците й като в рамка са очертани блясъкът и могъществото на Ню Йорк и на издателската индустрия, която щеше да промени из основи моя живот. Беше март 1986-а, месец след завръщането ми от Иран.
Една седмица преди да бъде излъчено интервюто, което дадох на Барбара Уолтърс за предаването „20/20", се срещ-
27
нах с президента на агенцията и с Майкъл Карлайл човека, който стана мой литературен агент и v ного близък приятел. Бях поканена на обяд и горях от нетърпение да започнем да говорим по същество. Беше време д i изберем помощник за написването на книгата. Знаех koj } искам: Бил Хофър съавтора на „Среднощен експрес" драматичен разказ за бягството на един американски контрабандист на наркотици от турски затвор. Докато живеех в Техеран, бях чувала за улични демонстрации против „Среднощен експрес", въпреки че и книгата, и филмът, сниман по нея, бяха забранени в Иран. Исках да пиша заедно с човека, който бе оказал толкова силно влияние върху обикновените ирански граждани онези, които бяха управлявали моя собствен живот изцяло и напълно.
Нали знаеш, че Бил Хофър е доста известен писател и нищо чудно да откаже рече агентът ми.
Обаче аз продължих да настоявам. Щом този автор е бил в състояние така да разбуни иранските фундаменталисти, въпреки забраната на книгата му, помислих си аз, сигурно е много добър. Може би щеше да ми откаже, но бях длъжна да опитам. Едва ли иранските цензори щяха някога да разберат до каква степен бяха повлияли на моето решение.
Бил така се въодушеви от поканата ми, че предложи да долети още същия ден от Вашингтон в Ню Йорк изключително любезно предложение, като се има предвид, че мрази да пътува със самолет. Когато на следващата седмица се събрахме, за да изготвим план за съвместната ни работа, двамата се разбрахме прекрасно още от самото начало. Оказа се, че Бил е деликатен, чувствителен и вдъхващ увереност човек, чието приятелство' се надявам да запазя до края на живота си.
През юни подписахме договорите за книгата и филма. С получения аванс върнах заема от дванайсет хиляди долара, който бях взела от банката в Алпена, и отделих една сума за следването на Махтоб.
Бил пристигна в Мичиган и заработихме трескаво. Той умееше да улавя чувствата, както моите, така и на Махтоб, без да бъде прекалено настойчив. Ние му разкрихме доверчиво душите си и това ни помогна да открием и изразим някои от най-скритите си и тайни усещания. Бил усети важната роля, която Махтоб изигра в тази история, както и отношенията между нас двете. Дъщеря ми прие Бил за член
28
на малкото ни семейство. Той бе единственият мъж, на когото се доверяваше, като изключим баща ми, Джо и Джон.
Новото ми занимание изискваше и нов дневен режим. Бил пристигаше в осем сутринта в къщата, която бях наела специално за случая, закусвахме и се залавяхме за работа. По цял ден седяхме и записвахме разговорите си на касетофон. Опитвах се да пресъздам най-странната и кошмарна част от моя живот. Във Вирджиния, Мерилин, жената на Бил, прехвърляше всичко казано в компютъра. Когато ни пратеше разпечатаните на принтер текстове, сядахме и преглеждахме внимателно всяка страница. Въпросите на Бил събуждаха у мен спомени за звуци, миризми, вкусови усещания, топло и студено всичко, което бях запазила в паметта си за преживяното от мен. На всеки два часа Бил обявяваше почивка и изваждаше тесте карти за партия белот. След почивката, освежени, се връщахме към неуморимия касетофон, докато навън паднеше нощта и двете с Махтоб отивахме да видим татко.
Работата бе тежка и уморителна, но си струваше усилията. След излизането на „Не без дъщеря ми" изпитвах истинска гордост, когато читателите ми казваха, че са мръз-нали заедно с мен в планината, чувствали са мръсотията по собствената си кожа или са усещали миризмата на пържен кромид.
На четвърти юли съпругата и синът на Бил пристигнаха, за да празнуваме заедно. Бил взе Махтоб на ръце, за да издигне американското знаме на пилона пред къщата нещо, което тя направи, изпълнена с гордост. Тази малка шестгодишна патриотка наистина знаеше цената на свободата.
Двамата с Бил работихме цели седем месеца. Напредвахме бавно, но сигурно, въпреки че се наложи да преодолеем две препятствия, за да доведем работата сй докрай. Първото бе преди всичко въпрос на писателски опит. Сериозно се затрудних, когато трябваше да опиша онова иракско въздушно нападение, което ни свари на опашка пред една техеранска хлебарница. На белия лист историята не звучеше зле, но не беше убедителна. Въпреки че я преработихме много пъти, не можех да предам ужаса, който изпитах, докато тичах с всички сили по уличките към къщи с дъщеря си в ръце, опитвайки се да избягна падащите отвсякъде парчета от противовъздушни снаряди. Думите, просто не можеха да предадат истинските ми чувства.