Дон и Мириам също бяха скъпи наши гости през този Ден на благодарността. Докато бяхме в Иран, семейството ми се беше свързало с тях чрез бивш мой колега, който знаел, че Мириам е от Иран. Мириам веднага се обадила на сестра си Сара, която живее в Техеран, и й казала да ни помогне с каквото може. Хелън отново се оказа посред-ничка и ме свърза със Сара, която тайно стана моя приятелка.
В деня, в който напуснахме Муди завинаги, именно Сара ни чакаше с колата си пред училището на Махтоб, за да ни закара до летището, откъдето щяхме да хванем самолет за Зиадон, град до пакистанската граница. Планът се провали, защото Муди заподозря нещо нередно и в този ден ни придружи до училището.
Като се имат предвид гостите, поканени за този Ден на благодарността, беше ясно, че основната тема на разговорите ни ще бъде животът ни в Иран. Виждах, че Джо и Джон скучаят. Тръгнаха си много рано с извинението, че отиват да поздравят баща си за празника. По-късно вечерта, когато се върнаха, Джо непрестанно повтаряше, че трябва да се прибере, за да запали Печката.
Тук е топло казах. Защо не останеш да прекараш зимата при нас?
Той пренощува и остана у дома,още цели две години.
На 2 януари 1987 година в три без петнадесет сутринта аз разбудих мърморещата Махтоб, за да й съобщя, че най-сетне съм свършила „Не без дъщеря ми". На нея й бяха омръзнали и касетофонът, и безбройните записки. Тя използва момента, за да измъкне от мен Свещен обет: „Мамо, моля те, никога повече, не пиши разни глупави книги!"
Към края на месеца Махтоб ми каза, че желае да бъде кръстена. Няколко дни по-късно, когато видя, че не правя нищо по въпроса, тя твърдо.заяви: „Искам да бъда кръстена. Ако не ти се занимава с тая работа, ще говоря сама с пастор Шалер." Съвсем случайно пасторът избра за кръщенето датага двайсет и девети януари годишнината от
34
началото на нашето трудно пътешествие през планините към свободата. Целият клас на Махтоб присъства на церемонията. Бил и Мерилин Хофър ни направиха честта да станат кръстници на Махтоб.
Междувременно бях заета да редактирам и коригирам ръкописа. Бях работила вър^у него толкова време, че ми се струваше страшно скучен и си мислех, че едва ли някой някога ще го прочете.
В един ясен и слънчев зимен ден на 1987-ма оставих ръкописа и отидох да прибера Махтоб от училище. Появи се на изхода, заобиколена от усмихнати и бъбриви съученици, с които си взимаше довиждане чак докато стигна колата. Качи се вътре и ме целуна по бузата, а аз й съобщих новината:
Скъпа, днес в Иран е станала самолетна катастрофа. Загинали са двеста души.
Без да се замисли, моята добра седемгодишна дъщеря изтърси:
Много хубаво, дано баща ми да е бил в самолета! Помежду ни увисна болезнено мълчание. Бях чувала
гневни думи от устата на Махтоб и преди. „Мразя баща ми за това, което ни причини" ми беше казала в Турция, когато вече пътувахме към Щатите. До този момент обаче не си бях давала сметка колко дълбоко е огорчението й и как успява да го прикрива и потиска. Можеше ли Махтоб да порасне, без да таи в сърцето си омраза и злоба, щом желаеше смъртта на родния си баща? Тозчас взех решение да се заема с дъщеря си и да направя всичко възможно да я накарам да си спомни за своята обич към баща си.
Същата вечер у дома измъкнах семейните ни албуми със снимки от по-щастливи времена. Припомних на Махтоб за чудесните ни преживявания с татко в Мичиган, за съботите и неделите, които прекарвахме заедно в близкия хотел „Шератон", където плувахме в басейна, стояхме в сауната и обядвахме в неделя. Казах й, че никога не ме е било срам, задето съм се омъжила за татко й, че той е бил прекрасен съпруг и баща, както и всеотдаен лекар, който съвестно се е грижил за своите пациенти. Отнасял се е топло с моя баща и му е помагал да преодолее депресията, за да оживее. Онова, което ни се случи в Иран, казвах й аз, не може да заличи чудесните ни преживявания преди това.
През следващите няколко седмици често си говорехме по този въпрос.
35
Веднъж казах:
Махтоб, рожденият ден на татко ти е след няколко дена. Хващам се на бас, че точно в този миг той си мисли за теб и съм сигурна, че му липсваш ако и моят татко се намираше някъде в тоя свят, и на мен щеше да ми бъде мъчно за него.
Трябваше да науча дъщеря си да обича мъжа, който някога ни беше толкова близък. k
По същото време разопаковах кашони с предмети от кабинета на Муди. Сред тях открих няколко изсъхнали флумастера и ги изхвърлих. След ден-два ги открих в чекмеджето на Махтоб. Беше ги прибрала тайно и още ги пази, за да й напомнят за баща й.