Два месеца след самолетната катастрофа в Иран Махтоб се върна от училище и каза:
Мамо, когато тази вечер казвам молитвите си, ще помоля Господ да се грижи за всички хора по земята, дори и за неприятелите ни.
От тази вечер нататък тя включваше баща си в своите молитви. С благодарност си помислих, че раните й започват да зарастват. Също като мен, Махтоб започваше да се превръща в свободен човек.
Разбира се, останаха и много горчиви спомени. Махтоб продължи да се страхува от баща си , въпреки че го обичаше. В паметта й Муди щеше да остане завинаги свързан с всичко онова, което преживяхме в Иран, и с оскърбленията и побоищата, които ни нанасяше. Както неведнъж е заявявала: „Не искам никога повече да видя Техеран."
Отрицателните емоции могат да увредят детската психика. Винаги съм искала Махтоб да се гордее с факта, че е половин иранка, и да научи повече за културата на бащината си родина. През март 1987 година, през втората ни пролет в Мичиган, празнувахме Но-руз, персийската нова година. Облякохме си най-хубавите великденски дрехи и подредихме масата с „хафт син" седемте символични храни, чиито названия започват с буквата „С".
Заедно дочакахме часа, в който настъпва пролетното равноденствие и Слънцето навлиза в съзвездието Овен, а според персийската легенда тъкмо тогава един бик прехвърля Земята от единия на другия си рог. Тогава се прегърнахме и си пожелахме всичко най-хубаво през новата година. Излязох от стаята и се върнах с лъскаво ново яркочервено колело.
36
Напомних на Махтоб, че след двуседмичните празници е време да „вземеш всички лоши спомени и ги изхвърлиш надалеч, както се изхвърля сабзи (пресните зеленчуци) в реката, за да започнеш Новата година без врагове и с хубави чувства към всички околни".
Когато гостуваме в непознат град, винаги проверяваме в телефонния указател дали има ирански ресторант. Махтоб много обича жуже, кебаб и зерешке Поло, ориз с кисели трънки, зеленчукова супа, която се казва ош, и горме сабзи ястие от зеленчуци, нарязани на дребно, агнешко на малки късчета и шарен боб, запържени с кромид лук. Когато влизаме в магазинчетата на търговци, които продават, стоки от Изтока, Махтоб си избира касетки и книжки на фарси (когато напуснахме Иран, дъщеря ми говореше два езика, но в Мичиган се потруди да забрави фарси, като твърдеше: „Не искам да слушам езика на Хомейни").
Денят, в който кгшгата ми трябваше да излезе от печат, бързо наближаваше. Всеки телефонен разговор с Майкъл носеше все по-добри новини, с които се подготвяхме за появата на „Не без дъщеря ми". В каталога на „Сейнт Мар-тинс Прес" й бе отделена цяла страница реклама. „Лейдис Хоум Джърнъл." бе първото списание, което публикува книгата в подлистник. Най-щастливият ден в живота ми беше денят, в които получих първото копие на „Не без дъщеря ми" с твърда корица. Това вече наистина беше книга!
През септември двете с Махтоб отбелязахме излизането на книгата, като взехме участие в телевизионното предаване „Добро утро, Америка". Джоун Ландън бе в отпуска по майчинство и се случи така, че именно в този ден я заместваше Барбара Уолтърс, което за нас бе много приятна изненада. Докато течаха рекламите, а ние се приготвяхме за интервюто, Барбара попита как е Махтоб. Аз посочих към един ъгъл и отговорих:
Много е добре. Всъщност стои ей там.
За ужас на своя продуцент Барбара веднага рече:
Доведете я тук.
Махтоб не беше гримирана и в студиото имаше само два стола, ала Барбара каза:
Ще седне на коленете ми и ще използува моя микрофон.
Барбара започна предаването съвсем импровизирано, променяйки началната си реплика. Тя се обърна към Махтоб и каза:
37
Това е моята приятелка Махтоб. Нали така, Махтоб? Познаваме се от една година.
Бил Хофър ни посрещна в Ню Йорк, взе Махтоб със себе си и двамата заминаха с влака за Вирджиния, където той живееше. Аз щях да отида там в края на седмицата. Тя тръгна с Бил с голямо удоволствие: чувстваше го като член на семейството ни.
Повече не можех да продължавам да живей анонимно и под чуждо име. За мое облекчение приятелите ми разбраха защо съм живяла инкогнито и продължиха да ми помагат. Тръгнах на турне щях да рекламирам книгата си в осемнайсет града из цялата страна. Писането бе изтощителна работа, ала пътуването и ангажиментите бяха още по-съсипващи. Пристигах посред нощ в някой град, отивах право в хотела, регистрирах се, изглаждах дрехите си, дремвах няколко часа и ставах на разсъмване. През целия ден не спирах отивах в местната телевизионна станция, давах интервюта за вестниците и радиото. Оставаше ми време колкото да не изпусна самолета за следващия град. В миговете между срещите мислех за Махтоб, останала без майчини грижи.