През есента на 1987 година пристигнах в Лос Анжелос от Маями и се отправих направо към Кънтри клуба в Бе-върли Хилс , където трябваше да изнеса първата си лекция от турнето. Преди мен там бяха говорили такива известни автори като Ленърд Молтин, който издава годишен справочник на телевизионните и видеофилми, и Клифтън Да-ниълс, автор на сборника уводни статии за важни исторически събития със заглавие „Хроника на двайсети век".
По това време критическата статия на Молтин за моя филм все още не бе написана. Докатс разговаряхме, си дадох сметка, че не зная нищо за филмите, излъчени по време на моето отсъствие. Когато отворих книгата на Клифтън Даниълс, бях грабната от световните новини, отразени в уводните вестникарски статии от 1 август 1984 до 7 февруари 1986 година. Едва тогава разбрах колко изолирана съм била от онова, което е ставало по света. В Иран научавах само новините, разрешени от Министерството на ислямската култура.
След няколко дни, в които посетих още два-три града, пристигнах в Тускон, Аризона, където щях да говоря заедно с още трима лектори на годишна сбирка. Единият от поканените бе Дейв Бари, сатирикът на „Маями Херълд",
38
който след три години щеше да спечели наградата „Пули-цър". Дейв не ми бе съвсем непознат, защото се бяхме срещали в „зелените" стаи (където се събират преди предаването или сбирката поканените да изнесат лекции и беседи гости) през последните няколко седмици на различни места из страната.
Както се беше случвало и на предишни мои лекции, сред публиката имаше хора, които искаха да ми разкажат собствените си преживявания. Жена, която ще нарека Бевърли, сподели със страх: „Зная, че дъщеря ми Сабрина ще бъде отвлечена в Иран. Какво мога да направя?" От по-нататъшните й думи стана ясно, че тя вече е решила как трябва да постъпи: да избягва болезнените теми и спорове и да се надява, че всичко ще се оправи.
При все че Мажид става все по-зъл и имаме много проблеми, няма да се разведа с него, защото зцам, че това само ще го озлоби още повече и той ще ми отнеме детето каза ми тя.
Повярвайте ми, напълно ви разбирам отвърнах аз. Ако не бях заминала за Иран, сигурна съм, че Муди би отвел Махтоб там. Не можех да направя абсолютно нищо, за да предотвратя случилото се. Ние все още нямаме правна закрила. Живеем в страх, че той ще дойде да си я вземе.
Извиних се, че не мога да й помогна с нищо, и за да я окуража, рекох:
Ако ви потрябвам в бъдеще, можете да се свържете с мен чрез „Сейнт Мартинс Прес".
Турнето ми продължи пет седмици то остана в спомените ми като шеметна въртележка между хотели и летища. Бях тръгнала от Тускон в пет сутринта в събота, но поради закъснение се забавих в Чикаго и когато стигнах у дома, беше седем часът вечерта и с нетърпение чаках да се хвърля в леглото и да заспя.
Посегнах да отворя и в същия момент чух сирени много сирени, чийто вой се носеше от всички страни. След миг се появи Джо.
Здрасти, мамо. На магистралата е станала голяма катастрофа. Пътят е затворен и трябваше да мина по околовръстното, за да вляза в града.
Джо взе душ и излезе. Тъкмо мислех да си лягам, когато съседите ни Иън и Гейл мои стари приятели почукаха на вратата. Когато Иън поиска да поговорим в ста-
39
ята, която използувах за кабинет, бях сигурна, че е станало нещо лошо.
Джон е катастрофирал рече тя. Откарали са го в болницата.
Хвърлих се в колата на приятелите си и поех към болницата. В тъмнината на нощта разстоянието от пет преки ми се стори безкрайно.
Гледката в залата за спешни случаи бе MHOfo по-страшна, отколкото си бях представяла. Стоях до пострадалия ми син и се чувствах опустошена. Джон бе стегнат в метални ленти, които го предпазваха от сътресение, в случай че вратът или гръбначният му стълб се окажат счупени. Още не му бяха правили рентгенови снимки, но се виждаше, че има няколко фрактури, защото под кожата му стърчаха счупени кости.
Лицето му приличаше на къс кълцано месо от счупеното предно стъкло на колата. Неговият приятел стоеше до него и държеше кърпа на челото му. Скоро разбрах защо. Парче стъкло го беше порязало така, че без кърпата скал-път му просто щеше да падне от черепа.
По-късно научих, че Джон се е блъснал с плимута си в мотоциклет, докато се е прибирал у дома. Заклещеното между волана и вратата тяло на сина ми било измъкнато от пожарникари. Тазът му беше счупен. Левият крак имаше две фрактури. И двете му ръце бяха счупени, на лявото му рамо имаше дълбока до костта порезна рана. Колкото и зле да бе пострадал, Джон наистина е имал късмет, щом оживя след такава тежка катастрофа.