Тъй като в момента нямаше дежурен ортопед, налагаше се незабавно да го закарат в градската болница на Кар-сън. Това беше болницата, която познавах най-добре и на чийто персонал имах най-голямо доверие. Там бях срещнала Муди, когато лежах болна. Тогава той бе лекар-ста-жант. Именно в тази болница бяха положили толкова много грижи за татко.
Пътуването с линейката бе истинско мъчение. То бе първото от многото подобни пътувания, които ни предстояха през тази година. Пътувах отпред до шофьора и непрекъснато го подканях да бърза. При всяка неравност на пътя Джон изохкваше от болка. Роджър Морис, нашият семеен лекар и дългогодишен приятел, ни посрещна в отделението за спешна помощ. Докато шиеше раните на Джон, през стаята се извървяха всякакви специалисти интернист, хи-
40
рург-ортопед, кардиолог. Въпреки всичките им усилия състоянието на Джон се влоши. Лицето му посивя, дишането му се учести и двата признака подсказваха едно: затруднена сърдечна дейност. Имаше опасения за сериозни увреждания на бъбреците и други вътрешни органи.
След няколко часа лекарите решиха да изпратят Джон в болницата на Мичиганския университет в Ан Арбър един от най-добрите травматологични центрове в Америка. Докато местеха сина ми от леглото в носилката, с която щяха да го отнесат до хеликоптера, той надаваше пронизителни, смразяващи кръвта писъци. Ортопедът-хи-рург Джерълд Брентън видя изписаната по лицето ми тревога.
Не се притеснявайте . обърна се той към мен. После сложи ръка на рамото ми и добави:
Това, което искам да ви кажа, не е подкрепено от никакви медицински факти, но вътрешният глас ми подсказва, че ще се оправи.
Иън ме закара до Ан Арбър. Дотам бяха три часа път. Затворих очи и се помолих горещо.
Когато стигнах при Джон в травматологичния център, той дишаше по-спокойно благодарение на кислородната маска и изглеждаше доста по-добре.
По-късно същия ден, когато състоянието му се стабилизира, Джон бе подложен на операция, която продължи девет часа. Независимо от дългото време лекарите бяха успели да оправят само крака и таза му: лявата му ръка бе оставена да заздравява сама и до ден-днешен е крива. Операцията се оказа успешна, въпреки че Джон беше в критично състояние повече от седмица. След като другите членове на семейството си отидоха, аз ангажирах стая в хотела към медицинския център, предназначен за роднините на пациентите, и отложих останалата част от турнето.
Една от водещите на предаването „Си Би Ес Морнинг Шоу", Мариет Хартли, бе проявила личен интерес към моята история и аз съжалявах, че трябва да отложа интервюто за нейното предаване. Обади ми се в болницата няколко пъти, за да си поговорим и да се информира за състоянието на Джон. Въпреки че не можех да отида до Ню Йорк, тя излъчи специален материал за книгата и изпрати поздрави на Джон.
През първите няколко дни в Ан Арбър Джон имаше толкова силни болки, че изобщо не му беше до многоброй-
41
ните роднини и приятели, заобиколили леглото му. Влизах в стаята му, заставах до леглото му и го гледах часове. Един ден тръгнах да си излизам и кого да видя Шери Буржоа, репортерка от един вестник, която наскоро бе писала за мен. Стоеше и плачеше. Въпреки че се бяхме срещали само веднъж, тя не ме изостави нито за миг през цялото време, докато бях в болницата с Джон. Така започна още едно истинско приятелство.
Бях благодарна, че това не се беше случило, докато съм в Иран. Сега, когато Джон най-много се нуждаеше от майка, можех да бъда до него, за да го подкрепям и да му покажа колко много го обичам.
Когато излезе от шока, Джон се вкопчи в мен като в спасителна сламка. Ужасяваше се от самотата. Всеки път, когато отивах до стаята си да се изкъпя или да поспя, той караше сестрите да ме викат. Тогава обръщаше яростта си срещу мен, крещеше ми и се разпореждаше. Сестрите обясняваха, че това се случва непрекъснато жертвите от тежките катастрофи и произшествия обикновено изливат злобата и яростта си върху хората, които обичат най-силно.
Белезите по лицето на сина ми бързо минаваха Ро-джър Морис бе свършил добра работа, но емоционалните му рани все още го мъчеха. Опитвах се да приемам спокойно тези му променливи настроения, защото знаех, че скоро ще минат.
Шест седмици след катастрофата Джон се върна у дома, въпреки че непрестанните грижи за него щяха да продължат още четири месеца. Беше гипсиран от глава до пети голямо мъчение за един толкова жив и действен младеж като него. Всеки път, когато използуваше подлогата, трябваше да бъде вдиган със сйециално хидравлично приспособление. Натрупаните през последните три години у него психически и физически травми моето изчезване, смъртта на дядо му и най-сетне този почти фатален инцидент бяха повече, отколкото можеше да понесе. Понякога жално проплакваше: „Защо се случи точно на мен?"