Джон се възстановяваше забележително бързо и също като татко с нищо не можеше да го задържиш в леглото. През януари 1988 година, три месеца след катастрофата, той с подскоци се добра до кухнята, за да приготви шоколадови сладки. Всеки ден в къщи идваха негови учители и съученици, за да навакса пропуснатото: целта на Джон бе да завърши гимназията през юни.
42
Даже след като свалиха част от гипса, ръцете му не бяха достатъчно силни, за да се придвижва с патерици. Лекарите казаха, че може да участва в тържеството по случай завършването в инвапидна количка, въпреки че не е много подходящ за него. Всеки ден се упражняваше да ходи с патериците и най-накрая постигна своето в деня на тържеството влезе в салона на гимназията заедно със своите съученици.
Когато дойде неговият ред да получи дипломата си, той тръгна с патериците без ничия помощ и всички заръкоп-ляскаха. Знаеха, че можеше и да го няма сред тях, знаеха колко много усилия бе положил, за да успее и присъства на тържеството. Много се гордеех с Джон. Беше понесъл жестокия удар на съдбата, без да се предаде.
Когато двете с Махтоб успяхме да се върнем в Съединените щати, не си давах сметка, че има и други родители, които се страхуват да не изгубят децата си от брака им с чужденци. След излизането на книгата разбрах, че отнети-те-и насила отведени в чужда страна деца са много повече, отколкото можех да предположа.
Докато пътувах, за да рекламирам книгата си, най-много ми харесваха предаванията, в които зрителите също можеха да вземат участие, като се обаждат по телефона в студиото. Ясно си спомням една утринна телевизионна програма в Кливланд. Една жена се обади и каза: „Вие ми спасихте живота! Съпругът ми искаше да се върне в Йордания. Гледах ви в „20/20" и се обадих в Държавния департамент, след което реших да не тръгвам с него. Той повече не се върна. Ако бях отишла с него, знам, че щях да се окажа в същото положение като вас."
Това обаждане се оказа първото от много подобни сигнали, които започнах да получавам от цялата страна: „Преди три години отведоха децата ми в Саудитска Арабия", „Преди пет години отведоха децата ми в Испания". Поддържах връзка с тези хора, както и с много други, които се свързаха с мен чрез издателя ми. Купът писма ставаше все по-голям и в много от тях се криеше зов за помощ.
Много от изоставените родители били информирани от американското правителство, че „не бива да вдигат шум и нещо може да се уреди". Често тези хора имали чувството, че никой никога не е изпадал в тяхното положение, че за всичко са си виновни сами и е трябвало да бъдат наясно с нещата още от самото начало. Разказвах на всеки изос-
43
тавен родител за премеждията на други като него и неусет но много скоро създадохме цяла мрежа. Хората, които м пишеха, вече не се чувстваха сами имаха приятели и м~ жеха да се надяват, че един хубав ден децата им ще се въ нат при тях.
Намирахме се в тихо кафене в Александрия, Вирджи ния.
Обстановката беше спокойна и приятна, ала аз имах чу ството, че нещо не е наред. Наблюдавах с любопитств сътранезничката си Тереза Хобгуд от секция „Консулск служби в чужбина" към Държавния департамент на Съединените щати. Обикновено весела и отпусната, днес тя цял следобед стоеше като на тръни. -
Беше първи февруари 1988 година, пет месеца след излизането на „Не без дъщеря ми". Оттогава насам животът ми бе запълнен с турнета и лекции като тази, която изнесох тази сутрин пред еврейска публика във Вашингтон. После отидох в Държавния департамент, където въпросът за отвличаните от единия родител деца щеше да се обсъжда на международно ниво.
Тереза се беше занимавала с нашия случай; докато ние бяхме заложници в Иран. Бе осведомявала семейството ми за нас чрез швейцарското посолство в Техеран и на нея мама й имаше най-голямо доверие. Според мама без грижите и вниманието на Тереза семейството ми просто нямало да издържи. Откакто се бяхме върнали, Тереза ми помагаше да следя местонахождението на Муди. След време се сприятелихме. Научих, че когато й възложили да се занимава с нашия случай, Тереза била пред нервна криза. Двете с Махтоб й бяхме направили рядък за професията й подарък щастлив край. <
Следобедът, който прекарах в Държавния департамент, мина неусетно. Говорих на фарси с Ричард Куин, американски дипломат и бивш заложник в Иран, когото бяха освободили преди няколко години. Обсъдихме данните за броя на отвлечените от единия родител деца с Фабио Са-турни, шеф на Бюрото за деца под попечителство според международните правни норми. Бюрото, създадено в годината на моето първо появяване в националната телевизия в предаването „20/20", бе първата официална реакция на Държавния департамент към този толкова наболял въпрос и голяма крачка напред в решаването му.