Но най-лошото бе, че там аз нямах никакъв контрол над собствената си съдба. Според ислямските фундаменгалис-тки закони на Иран и двете с Махтоб бяхме ирански пода-нички, а Муди бе нашият пълновластен господар. Нямахме право да напускаме страната без неговото писмено съгласие. Без това съгласие бяхме длъжни да останем там завинаги, при все че поведението на Муди ставаше все по-налудничаво, а побоищата, които ни нанасяше все почести и жестоки.
Не ми се искаше да напускам Иран по този начин, но всички опити да убедя Муди с разумни доводи се провалиха. Преди три седмици го бях помолила отново да обмисли решението си да ни държи в Иран насила.
Моля те, Муди, кажи пет години, десет години, но не казвай никога. Кажеш ли „никога", все едно ме оставяш без надежда за бъдещето.
Отговорът е никога] Повече не желая да слушам за Америка рече той.
Знаех, че не се шегува.
През следващите дни взех най-съдбовното решение в живота си: да избягаме от Муди на всяка цена. Разбирах, че може би нито Махтоб, нито аз ще издържим на бягство през планините посред февруари време, когато дори контрабандистите ги считат за непроходими. Опасностите бяха много: да измръзнем или да паднем в пропаст, да ни ограбят, изоставят или да ни предадат на иранските власти най-страшната от всички възможности, защото за отнемане на дете от баща му можех да бъда осъдена на смърт.
Аз обаче бях обзета от странно спокойствие, от съвършено присъствие на духа пред онова, което ни очакваше. Вече знаех, че в живота има много неща, далеч по-страшни от смъртта. Денят, в който избягахме, Муди с нескри-вано озлобление бе заявил на Махтоб, че повече никога няма да ме види. Вече беше купил самолетен билет за Щатите само за мен и полетът бе след два дни. Стана ми ясно, че нямаме друг избор освен бягството. След като бе видяла баща си отново обладан от жестокост, дори по-страшна отпреди, Махтоб се съгласи с мен.
Осем дни по-късно, във фоайето на посолството, аз вече нямах никакви сили. Напълно изтощена, погледнах американския консул, който ми каза:
Ще се наложи да отидете в полицията, за да уредите паспортите си.
Моля ви, погрижете се вие. Страх ме е да отида в полицията примолих му се аз.
Новите ни американски паспорти, полученичрез швейцарското посолство в Техеран, нямаха'печати, което според турските закони означава че сме незаконно пребиваващи в страната чужденци. Ако в Иран бе издадена заповед за задържането ми, полицията можеше да ме арестува, а такава раздяла нямаше да издържа нито аз, нито Махтоб. Беше възможно дори да ни върнат в Иран.
Американският консул, който бе уведомен за нашия случай от Държавния департамент, се разстрои, като ни видя в това окаяно състояние.
Не мога нищо да ви обещая, но ще проверя какво мога да направя.
Тъй като уреждането на документите и билетите ни щеше да отнеме известно време, той предложи да разгледаме забележителностите на Анкара. Сърдечно благодаря! Бяхме преживели иракските въздушни нападения над Техеран, бяхме отървали куршумите на кюрдите, бяхме преминали опасните планински чукари, бяхме издържали цели пет дена почти без храна и сън и след всичко това в никакъв случай нямаше да тръгна из улиците на Анкара, за да ни спипат там. Най-накрая се озовах на сигурно място под родния американски флаг и нямаше да мръдна.
Имах и още една причина да действам светкавично. Няколко дни преди да напуснем Иран, сестра ми бе успяла да се свърже с мен по телефона. Каза ми, че на татко му предстои тежка операция от рак на дебелото черво. През петте дни на бягството ни често си мислех и за него дали е жив или не. След като му бях позвънила предишната вечер, сега се опасявах дали ще издържи до срещата ни.
Бързо се връщай вкъщи! рече той и аз бях твърдо решена да се добера до болничното му легло, преди да е станало късно.
Искам да се върна у дома с първия самолет! заявих на консула.
Турската полиция се оказа последната брънка от поредицата възможни провали. Знаех, че според иранските закони е невъзможно двете с Махтоб да напуснем Иран без писменото разрешение на Муди. От Техеран до границата нашият шофьор бе спиран многократно от пасдар, ислямската тайна полиция, за редовни проверки. Всеки път, когато някой приближаваше до колата, сърцето ми спираше да бие. Свивах се зад чадъра си, който все пак ми служеше за прикритие, и си мислех, че това може би е краят. Неизвестно защо обаче така и не поискаха документите ни.
След като контрабандистите ни оставиха на турска земя, ние се качихме на един автобус за Анкара от планинското градче Ван. Късметът не ни изоставяше. Виждах как отклоняват други автобуси, а пътниците в тях преминаваха през паспортна проверка. Нашият автобус също бе спиран на няколко пъти от военната полиция, но след няколко думи с шофьора ни махваха да продължаваме. Никой не поиска паспортите ни, докато не пристигнахме в Анкара посреднощ и опитахме да се регистрираме в хотела срещу американското посолство.