През лятото на 1984 година, когато двуседмичната ни семейна „отпуска", през време на която трябваше да се запозная с техеранските си роднини, наближаваше, моите опасения нарастваха с всеки изминал час. Страхувах се да тръгна, но знаех, че нямам избор. Ако откажех, Муди сигурно щеше да тръгне сам с Махтоб и да останат там завинаги. Имаше само един начин да избягна пътуването: да получа необходимия документ, за да държа мъжа си настрана от дъщеря ни.
По онова време изобщо не бях чувала за отвлечени от единия родител деца, но не можех да не послушам интуицията си.
Имах достатъчно основания да подозирам Муди и неговите намерения. Подновената му набожност и съвестното отношение към ислямските ритуали, последните му телефонни разговори с неговите роднини в Иран, които категорично отказваше да сподели с мен, тайните и заго-ворнически шушукания с братовчед му Мамал всички тези признаци бяха много тревожни.
След като разкрих притесненията си пред един адвокат, който бе наш семеен приятел, той ми отвърна насмешливо:
Преди всичко ако наистина смяташ, че той има такива намерения, трябва да отидеш на психиатър. Освен това няма да намериш нито един съдия в цялата страна, който да те изслуша. Муди не е извършил никакво престъпление. Няма начин да му попречиш да вижда детето си през определен период от време.
Тогава разбрах, че нямам избор. Налагаше се да придружа Муди до Иран, иначе рискувах да загубя Махтоб завинаги.
Скоро след като избягахме от Иран, аз посетих много адвокати с надеждата да получа по-успокоителен отговор на усилията си да получа развод и родителските права за Махтоб.
Съществуваха две правни пречки. Първата се отнасяше
50
до „съдебния окръг", а именно мястото, където, трябваше да подам молбата за развод и където щеше да бъде гледано делото. Според щатския закон трябваше да подам молба до съда по местоживеене. Казаха ми, че ако се опитам да я подам другаде, ще се наложи да давам неверни сведения и тогава Муди ще може да отхвърли молбата ми за развод. Втората пречка се наричаше „предизвестие" изискване, според което трябваше да направя всичко възможно да известя Муди в писмена форма за развода и процедурата по получаването на родителските права от моя страна.
Взети заедно, тези две пречки можеха да послужат за открита покана към Муди да се върне в Мичиган и да ни открие, за да започне отново да ме заплашва така, както правеше в Иран.
Не е възможно да получиш развод, ако не се опиташ да връчиш на Муди писмено предизвестие в Иран настояваше адвокатът.
Не мога да го сторя възмущавах се аз. Муди ще ни намери и ще отвлече отново Махтоб.
Няма никакъв заобиколен начин каза адвокатът. Той има право да се защити пред съда.
След като още няколко адвокати потвърдиха този неприятен факт, временно се отказах от намерението си да получа развод.
И така, през 1988 година бях изправена пред същата дилема, която трябваше да разреша и преди заминаването си в Иран. Дали сега правната система щеше да бъде по-благосклонна към проблема ми? Надявах се да е така, но изпитвах страх да не се случи най-лошото.
Тереза, служителката от Държавния департамент, която работеше по моя случай, продължаваше да ми помага и ми каза, че е разговаряла с „приятел на съда" едно от назначаваните служебни лица, които съветват съдиите по всички въпроси, засягащи правата на децата. Въпреки това още на първата ни среща стана ясно, че двамата с него сме на различно мнение.
Не съм привърженик на отнемането на правото за посещения на бащата рече той. Смятам, че за децата е по-добре да имат право на посещения и от двамата родители.
Знаете ли какво трябваше да преживеем двете с дъщеря ми, за да се върнем в Америка? попитах го аз.
51
Изпитвам твърде малко съчувствие към възрастните, които сами си причиняват неприятности отвърна хладно той.
В този момент изведнъж видях съвсем ясно истинското положение на нещата. Щом жена като мен станала известна в цялата страна и с документирана в Държавния департамент история получава такъв отговор, то какъв ли е шансът на други родители?
Бях попаднала на истински параграф 22. Трябваше да получа развод и родителски права, за да защитя Махтоб от Муди, но докато течеше процедурата по развода, аз и дъщеря ми щяхме да бъдем много по-уязвими отпреди. Положението изглеждаше напълно безизходно.
През пролетта на 1988 година зачаках с нетърпение, примесено с тревога, европейското си турне по представянето на книгата ми. Сигурно звучи странно, ала в собствената си страна се чувствах по-малко защитена. Муди едва ли щеше да допусне, че сме в Европа, а дори и да научи за турнето, ние щяхме да сме се прибрали много преди това. Пътуването щеше да ни осигури на двете с Махтоб малко време. От предпазливост се посъветвах с Държавния департамент за пътуването ми във Франция, Англия и Ирландия страните, които щяхме да посетим според програмата. Служебни лица потвърдиха, че Муди се е завърнал в Иран, въпреки че така и не успяхме да научим къде бе ходил преди това.