Не можех и да си представя това пътуване без Махтоб. Тя требваше да бъде непрекъснато до мен: просто нямах сили да изживея отново паниката, която ме обхвана преди два месеца, когато не успях да се прибера навреме от Вашингтон.
Близките ми повтаряха, че би трябвало да съм се поучила от онова злощастно пътуване и никога повече да не напускам границите на страната. Но това означаваше да се лиша от свободата си. Исках животът ни да бъде колкото е възможно по-свободен според обстоятелствата. Ако у Махтоб се появеше страх от пътуване, това щеше да й пречи, докато е жива. Беше ми трудно да събера смелост и да напусна повторно родината си, но чувствувах, че пътуването ще бъде необходим етап от процеса на нашето възстановяване. Въпреки горещите ми молби да прояви разбиране, майка ми реши, че ние повече няма да се върнем. Толкова се притесни, че се разболя, и трябваше да постъпи в болница.
52
Прекарахме Но-руз (персийската Нова година) над Атлантическия океан на път за Париж, където щях да се запозная с хората, вдъхнали в мен надеждата, че този ужасен проблем тероризмът спрямо деца може да бъде разрешен. Моят френски издател Антоан Одоар ми каза:
Обадиха се група жени, които настояват да се срещнат с теб. Не съм им обещавал нищо, защото не знаех какво ще решиш.
До този момент се бях занимавала със случаи на отвлечени от единия родител деца, но повечето от тях засягаха американски граждани. Имах голямо желание да изследвам този проблем още по-задълбочено и с радост посрещнах възможността да разширя кръга на известните ми факти.
Първата ми среща с „Алжирските майки" група в защита на френски жени, чиито деца били отведени от бащите им в Алжир се състоя в едно кафене на брега на Сена. Бях изумена от огромния брой на аналогичните случаи и силно заинтригувана от дейността на тези жени. Исках да събера възможно най-подробна информация, преди да продължа за Англия. Разбрах, че проблемът с отвличането на деца от единия родител гражданин на чужда държава в родината му изобщо не е проблем единствено на Съединените щати. Непрестанно мислех за „Алжирските майки" и взех твърдо решение да се срещна отново с тях. Следващия месец, по време на беседа пред една мичиган-ска организация, аз изразих възмущението си относно съдебните процедури по развода и даването на родителски права. След беседата разговарях с някои от присъстващите и отново засегнахме тази тема. Единият от гостите красноречив брадат мъж на около четирийсет и пет години ме изслуша с особено внимание. Когато разбрах, че е адвокат с голям опит в бракоразводните дела, въпросите започнах да задавам аз. На тръгване той ми каза:
Не искам да ви обещавам чудеса, но мисля, че мога да ви помогна. Подаде ми визитната си картичка и продължи. Ако се интересувате, можете да ми позвъните.
Четирийсет и осем часа след първото ми посещение в кантората на Арнолд Дънчок, той вече бе издействувал временно разпореждане да ми се присъдят родителските права, което не позволяваше на Муди да се вижда с Махтоб. Това бе голямо облекчение, въпреки че ме очакваха много по-строги изисквания при получаването на родителските права като част от бракоразводния договор.
53
По време на това посещение Арни ми каза, че би искал да помогне на моята кауза. Тогава не го знаех, но Арни щеше да стане мой съратник в борбата и да защитава не само интересите на Махтоб, но и на всички засегнати деца по света.
В допълнение на лекциите, интервютата и предаванията, в които участвах, за да рекламирам книгата си, филмът също търпеше развитие. Хари и Мери Джейн ме поканиха да отида в Калифорния, за да се запозная с Брайън Джил-бърт, който имаше огромното желание да режисира филма.
Страшно ми харесва историята, но искам нов сценарий каза ми Брайън. Мога да режисирам този филм единствено ако заедно напишем сценария.
Бях силно поласкана и без да подозирам какво ме очаква, дадох съгласието си.
Брайън ми хареса от самото начало. Беше дружелюбен и непретенциозен и се стараеше особено много сценарият да не се отдалечава от истинската история. През следващите два месеца ходих на няколко пъти до Лос Анжелос, за да помогна на Брайън и семейство Уфланд с проучването на онези детайли, които щяха да придадат повече достоверност на филма. Всеки ден ходехме в ирански ресторанти и персийски културни центрове. Когато влизахме в кафенета за следобедния чай, подслушвах разговорите, които се водеха на съседните маси. Щом чуех реч на фарси, сбут-вах Брайън. Той наблюдаваше как се хранят хората, как пият и разговарят, как се движат жените нерядко ходеха на няколко крачки зад мъжете си.