Това лято Брайън дойде в Мичиган, за да прекара известно време с Махтоб и семейството ми и да се порови из семейните ми албуми. Дори след като се върна в своя дом в Лондон, за да започне да пише, ние непрекъснато обменяхме информация пй телефона и факса. Изглежда, Брайън наистина разбираше какво се опитвам да кажа.
Но когато готовият сценарий най-после бе в ръцете ми, в него все още липсваха истинските ми чувства. Започна да ме обхваща отчаяние. Въпреки всичките ни усилия вече две години не се бяхме приближили и на сантиметър до снимките. Нямам какво да губя, помислих си време е да опитам сама. Вместо да седна и да чакам съболезнованията на семейство Уфланд, аз наех жена, която да се грижи за Махтоб, взехме стая в един местен хо-
54
тел и преписах на ръка първите части от сценария на Бра-йън. Исках да си припомня всеки дребен детайл от преживяното в Иран така, както го бях почувствувала самата аз. Не бях професионален сценарист, но затова пък бях единствената (освен Махтоб), преживяла тази история, и полагах огромни усилия да ниша така, че чувствата ми да оживеят по страниците.
Щом привършех някоя сцена, Лори секретарката на Арнц и най-бързата машинописка, която познавам идваше, взимаше я, връщаше се в кабинета си и я вкарваше в компютъра. След като поработих четири дни без почивка, изпратих голяма част от сценария на Хари и Мери Джейн. Те нямаха никаква представа какво съм си наумила и аз никога няма да забравя думите на Хари, записани на телефонния ми секретар на следващия ден: „Ти ни побърка! Точно това ни трябваше!"
Веднъж но средата на работата ми върху сценария на вратата се позвъни: беше човек от колетната служба. Веднага се досетих какво има в пакета. Когато повиках Махтоб, тя се намръщи:
Сигурно е още някой тъп сценарий!"
Трябваха й доста кандърми, за да го отвори. Коленичи и се зае с кутията. Когато най-сетне успя да я отвори, бръкна вътре и зяпна от изненада:
Зайчето ми! Това е моето зайче! На лицето й цъфна усмивка.
Махтоб прегърна зелено-бялото зайче досущ като любимото парцалено животинче, което трябваше да остави в Иран.
Толкова е малък! каза тя, като го взе в ръце и го вдигна пред себе си. Не разбираше, че е пораснала. Стисна го в прегръдките си и го разцелува. После нахлузи лас-тичетата, прикрепени към крачката му, и двамата с Тоби Бъни затанцуваха като в добрите стари времена.
. Не бях виждала Махтоб толкова щастлива от дълго време насам. Седеше на дивана с Тоби Бъни. После усмивката й бавно угасна. Усетих как спомените я връщат назад, в Иран. Домъчня й и по бузките започнаха да се стичат сълзи. Бях сигурна, че Тоби Бъни събуди у нея спомени за баща й мъжа, който някога я бе обгръщал с толкова обич и топлина.
След като прочели за изоставеното зайче в „Не без дъщеря ми", няколко души ми бяха писали да ме питат да-
55
ли сме успели да намерим друга такава играчка. Наистина бяхме търсили упорито, но без успех. Тогава Мери, дъщерята на учителката на Махтоб в първи клас, пожела самичка да направи такова зайче, ако й дадем снимка и размерите му. После, когато го закачихме на вратата на шкафчето, се убедихме, че новото зайче е досущ като старото. Въпреки смесените чувства, които предизвиква у Махтоб, Тоби Бъни и до ден-днешен заема специално място в стаята й.
Животът ми в Иран бе посветен на една цел да се върна у дома с Махтоб. Когато я слушах как хлипа насън нощем, не можех да мигна до сутринта. Отчаяно копнеех някой да ни помогне и да ни измъкне оттам. Именно по това време си обещах, че никога няма да обърна гръб на човек, който се нуждае от помощ.
Откакто се бяхме върнали от Иран, към непрекъснатата ми тревога за Махтоб се бе прибавила още една. Сега безсънието ми се дължеше не на хлипането й, а на плача на хилядите деца в положението на дъщеря ми, които продължаваха да страдат. Сега исках да им помогна да намерят изход от тежката си съдба, така както помогнаха и на мен.
През октомври 1990 година от „Сейнт Мартинс Прес" ми дадоха телефонен номер с молба да позвъня спешно. От слушалката прозвуча обзет от паника глас:
Не зная дали ме помните. Казвам се Бевърли. Преди три години говорих с вас, когато бяхте в Тускон. Казах ви колко ме е страх, че дъщеря ми може да бъде отведена в Иран. Той го направи! Нея я няма!