Най-сетне дойде денят, когато съдът щеше да постанови кой ще получи родителските права. На Мерилин бе наредено да доведе децата или щяха да я затворят за проявено неуважение към съда. След няколко разговора служебното лице, известно като „приятел на съда*', препоръча да не се дава разрешение на съпруга да вижда децата, което бе огромна крачка напред. На делото бях призована като главен експерт и бях абсолютно уверена, че този случай ще се окаже различен от многото други подобни случаи.
Най-после всичко бе готово за финалната сцена. Стояхме в коридора заедно с майката, сестрите и адвоката на Мерилин и я чакахме да пристигне с децата. Феридун също чакаше. Носеше скъпи коледни подаръци за децата. Вратата на асансьора се отвори и от него излязоха Мерилин и децата, минаха покрай нас и се отправиха към бащата. Помолиха за разговор насаме и стана ясно, че е много вероятно да се сдобрят. Няколко месеца по-късно чух, че двамата със съпруга си продължават да се срещат и че Мерилин е прекъснала всякакви отношения със семейството си.
Този случай отразява един особено обезкуражителен аспект на синдрома на потисканата и унижавана жена: колкото по-лош, агресивен, невъздържан и опасен е мъжът, толкова по-голяма е вероятността да се съберат отьово. Също така типичен е случаят, когато потърпевшата се от-
5. От любов към дъщеря ми
65
казва от помощта на близки и познати след завръщането й при своя инквизитор.
След тази патетична драма, която се разигра в съдебната зала, адвокатът се обърна към мен и ме попита:
Как ще постъпите, когато следващият се обърне за помощ към вас?
Бях силно огорчена и му отговорих с чувството, че съм предадена: . 4
Няма да му помогна.
Не само бях отделила значително време на Мерилин, но дори я бях поканила да дойде и живее у дома, когато идваше на съдебните заседания в Мичиган. Бях пренебрегвала собствената си безопасност, както и тази на Махтоб, като й се доверих в желанието си да й помогна. Въпреки всичко знаех, че трябва да продължа в името на много други деца.
През юни 1990 година в Брюксел двамата с Арни се срещнахме с Патси, белгийка но народност. Говореше много добър английски, който бе научила в Израел. Взела на ръце деветмесечното бебе, тя тъжно рече:
Въпреки че сме разделени от осем години, съпругът ми отказва да ми даде развод. Живея с друг мъж, с когото решихме да имаме дете и да започнем нов живот, но не мога да се отърва от стария си.
Патси срещнала Бен нерелигиозен евреин в Израел, където много обичала да ходи. Сключили граждански брак в Брюксел и той помолил един свещеник да му стане свидетел.
Докато живеехме в Белгия, той се държеше като истински европеец каза ми Патси.
Но след като се върнали в Израел'със сина и двете си дъщери, започнал да се държи по коренно различен начин. (Това е често срещано в тези случаи).
Биепте ме, заключваше ме в апартамента и не даваше храна на децата, затова ги взех и го напуснах обясняваше Пагси. Никога не съм внушавала на децата, че баща им е лош, a аз съм добра. Не беше нужно да го казвам на двете по-големи, които виждаха сами, защото ме биеше пред тях.
Девет месеца след завръщането им от Израел Бен се опитал да отвлече децата. Най-малкото още не можело да хода и било най-лесната жертва. Бен я оставил в колата, а когато Патси се втурнала да я вземе, Бен се опитал да я
66
блъсне с вратата на колата. Другите две деца запишели и привлекли вниманието на минувачите, което го принудило да ги остави.
Патси получила съдебна заповед от белгийски съд, според която децата били присъдени на нея, но нямала особено доверие на съдебната система и решила да заживее под чуждо име и на друго място. Децата трябвало да сменят училището по средата на годината и не можели да разберат какво точно става. По-голямата дъщеря била много изнервена, но отказвала да сподели причината. Едва след като момичето започнало да се подмокря през деня, Патси му обяснила, че Бен се опитва да ги отведе в Израел без майка им.
През ноември 1985 година Бен се появил в училището на децата, придружен от телохранител и два автомобила. Като си припомнила първия му опит, по-голямата дъщеря казала: „Не искам да ходя с него във Франция". Опитът за отвличане пропаднал за втори път.
Следващата година минала без инциденти въпреки няколкото полицейски доклада, че Бен е в Белгия. През декември 1986 година обаче, когато децата билисьответно на седем, пет и четири годинки, последният опит на Бен да ги отвлече успял. С огромни усилия Патси ги проследила от Брюксел през Амстердам, Лондон и най-сетне до Ню Йорк през февруари 1987. В продължение на десет месеца Патси посетила Съединените щати десет пъти, опитвайки се да открие децата си. Намерила си работа в Националния център за изчезнали и експлоатирани деца и дори участвала в телевизионното предаване „Най-търсените лица в Америка".