Кит е научила много за културните различия и сега напълно разбира ролята, която ислямът определя на бащата. Тя продължава да бъде разкъсвана от ужасна дилема.
Аз съм дала живот на тези деца, значи те са мои. Той ги обича и според неговото общество те са негови.
Кит признава, че е по-щастлива от някои изоставени родители.
Зная къде са децата ми и може би някой ден... каза тя глухо. Когато я попитах дали е обмисляла варианта „контраотвличане", тя отвърна:
Бих ги взела само ако преди това се разберем мирно и тихо. За тях това ще бъде ужасно: те не говорят английски и са там от толкова време.
От любов към децата си Кит не иска да травмира отново живота им.
69
Тя продължава да пише на Ахмед и Камела и да им праща подаръци, без да знае дали наистина ги получават. Продължава да се обажда по телефона, но никога досега не са й позволявали да разговаря с децата си. След десет години невероятни страдания, крепи я само надеждата, че някой ден, когато децата пораснат, тя отново би могла да се сближи с тях.
В този случай съдията е направил една често допускана грешка: решил, че може да защити децата, като задържи паспортите им (някои съдии дори разчитат на още по-наивна тактика; те заплашват с арест родителите-похитите-ли, ако нарушат някое разпореждане на съда напразна заплаха за всеки, който е решил да напусне страната). Съдът не взел под внимание една очевидна слабост в международните паспортни норми правото на всеки гражданин на чужда държава да преминава границата с вписани в своя паспорт деца.
Служителката от Държавния департамент Тереза Хоб-гуд, която се занимаваше с моя случай, както и със случая на Кит, отбеляза, че родителят, на когото са присъдени родителските права, „може да ни даде копие от съдебната заповед: ние ще се намесим и на децата няма да бъдат издадени американски паспорти. Разбира се, другият родител може да се обърне към своето посолство или консулски отдел и да извади съответни паспорти, така че това в никакъв случай не е сигурна гаранция."
През 1986 година направих предложение Държавният департамент да въведе паспортна проверка за всички деца до шестнайсетгодишна възраст, които напускат страната. Предлагах да се въведат в компютър имената на потенциалните жертви, които ще бъдат разпознати без 'значение с какъв паспорт пътуват.
От Държавния департамент отговориха, че идеята ми не е приложима, защото ще накърни правата на американските граждани. Отвърнах, че паспортната проверка ще отнеме не повече време от проверката на билета и връчването на бордната карта и че пътниците ще приемат това дребно забавяне така, както приемат за напълно естествени проверката за безопасност на пътуващите и багажа им посредством мониторните системи, наложили се по напълно разбираеми причини. А нима правата на нашите невръстни граждани не бива да бъдат защитавани?
70
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Пакистанско правосъдие
През април 1989 година малката градска библиотека в едно мичиганско градче едва побра петдесетте жени и мъже, дошли да ме чуят. Когато започнаха да ми задават въпроси, аз се обърнах към млада дребна жена на двайсет и две-три години, която седеше на първия ред и поглъщаше' всяка моя дума. Тя се изправи и рече с развълнуван глас:
Идвам от дом за жени със семейни проблеми, на сто и петдесет километра оттук. Аз и двегодишният ми син се крием от съпруга ми. Той ме заплаши, че ще отвлече сина ни и ще го отведе в родния си Ливан. Какво мога да направя? Кой може да ми помогне?
Тя млъкна и се разплака. Присъстващите провинциални люде, неиривнкнали към подобна проява на емоции на публично място изведнъж утихнаха. В този момент • се изправи една привлекателна, добре облечена жена с изключително делово поведение, която се представи като Крие Корест.
Присъствувам от името на сенатор Доналд Рийгъл започна тя. Много съм развълнувана от това, което чух, и бих искала да обясня как бихме могли да помогнем ние.
Крие ни дойде като дар божи това бе жена, предана от душа и сърце на каузата ни, заредена с огромна енергия и изключителна интелигентност. Заразяваше с ентусиазма си всички свои колеги, в това число и началника си. Неотдавна сенатор Рийгъл бе присъединил усилията си към тези на сенатора Алън Диксън от Илинойс първия член на конгреса, който повдигна нашия въпрос. Преди това аз бях обсъждала различни случаи със служители на Държавния департамент и Сара Панг, сътрудничка на сенатор Диксън в неговата кантора в Чикаго. В Мичиган трябваше да мине време, преди да се появят и други подобни случаи ка-го моя, така че до 1988 година проблемът съществуваше съвсем теоретично и имаше абстрактни измерения. Колкото повече хора четяха книгата ми, толкова по-често започнах да получавам писма и телефонни обаждания от жители на Мичиган. Когато в нашата „груйа" се включи Крие, аз получих сериозно подкрепление.