Нямам обяснение за случилото се: вярвам, че бяхме спасени по Божията воля.
По време на престоя ни в американското посолство консулът и вицеконсулът ни поканиха на обяд. Обещаното меню ни изпълни с трепетно очакване бургери със сирене и пържени картофи. Когато стигнахме голямата дървена порта, зад която се намираха сградите на посолството, двама морски пехотинци бързо я отвориха и ние изпаднахме в неловг ото положение на взаимната ни любезност.
След вас рече консулът.
Не, след вас повторих,'без да се замисля.
След вас каза вицеконсулът.
След вас настоях аз.
Етюдтт в стил братя Маркс приключи в мига, в който си дадох сметка, че в Иран винаги съм вървяла след Муди или който и да било друг мъж. Никой не ми бе нареждал да го правя, просто бях следвала примера на милиони ирански жени. Трябваше да минат месеци, преди да си върна навика спокойно да минавам пред своя кавалер, когато влизам някъде.
Докато чакахме новини от полицията, Махтоб нарисува едно кораб че, плаващо по река Тандър Бей, която тече край дома ни в Мичиган, а отзад се виждаше планинска верига.
Никога повече не искам да виждам други планини каза тя. В този момент консулът се върна, очевидно доволен от постигнатото.
Погрижих се за всичко. Сега вече може да потегляте към къщи.
Шест часа по-късно се намирахме на борда на самолета, билетите за който купих с единствената си валидна кредитна карта. Тъй като нямаше директен полет за Ню Йорк, авиолиниите ни платиха престоя и храната в хотел „I Тера-тон" в Мюнхен. Въпреки изкушението да вкусим го чата храна, напрежението и свитите нк на топка стомаси i е ни позволиха да сложим и една хапка в устата сг. Ок:г гато настоях Махтоб да си поръча малини, тя ми хвърл1 лукава усмивка зад купичката и каза:
Само ме дразниш, мамо. Знам, че сме в Мичи^г. *., защото това са истински малини.
На летище Кенеди пристигнахме сте зактененге и изпуснахме последния за деня полет до Детрогт. След i ато минахме през митническата проверка, веднага се отпрг вихме към изхода за първия сутрешен полет. При все ч бяхме толкова близо до къщи, продължавах да сз чувси у^гм уязвима и безпомощна. Нощта щеше да даде па Муд гъз-можност да скъси разстоянието помежду ни. Оглежл а подозрително всеки пътник.
Когато стигнахме изхода за полетите на Северо:^пгд-ните авиолинии, летището бе почти безлюдго. Нагтгних Махтоб в пластмасовите кресла в чакалнята колкото с гъз-можно по-удобно и започнах бдението си. Колкото и да бях уморена, ке смеех да заспя и да оставя дъщеря сг без наблюдение. Махтоб също бе спала недостатъчно, ис нито веднъж не я чух да се оплаче. Втренчила очи в сънливото й личице, аз си спомних колко забележително дете се бе показала тя по-умно за възрастта си, търпеливо i въздържано. Много родители биха сторили за децата ci онова, което направих аз, но едва ли са много шестгодишните момиченца, които могат да преживеят това, коео се случи на Махтоб. Гордеех се, че съм нейна майка, и бях доволна, че изпълних обещанието си да не напускам Иран без нея.
На следващата сутрин, когато командирът на самолета съобщи, че кацаме на летище Детройт Метрополгтън, Махтоб се събуди с надеждата, че чутото не е халюцинация.
Току-що не казаха ли Детройт?
И двете се втурнахме по транспортния хобот. Мичиган! Свободни! Близките ни! Закрила! Посрещнаха ни половин дузина роднини и семействата им. Когато преди две вечери се обадих по телефона от Мюнхен, ме попитаха какво най-. 5Ного ми е липсвало. Не се сетих нищо друго и изтърсих .Сникьрс1'. Преди едва се случваше да изям повече от едик-два шоколада на година. Сега обаче семейството ми пъхаше в ръцете ми пълни с шоколад торбички, които щяха да ми стигнат за цял живот.
Те подариха Тча Махтоб две кукли, едната от които беше облечена в пурпурно любимия цвят на дъщеря ми. Веднъж, докато бяхме в Иран, Махтоб ме попита: „Когато се измъкнем (никога не казваще „ако“) оттук, ще може ли да се отбием за три дни в Макдоналдс, преди да отидем у баба и дядо?“
Сега, когато завръщането ни бе факт, тя нямаше никакво желание да се отбива в Макдоналдс. Искаше само да си бъде зкъщи.
Бя ужасно разочарована, че синовете ми Джо и Джон не бяха дошли да ме посрещнат. Не им бяха казали до пос-ледния момент преди кацането на самолета в Детройт. Тъй като нервите на семейството ми бяха опънати до крайност, никой не смеел да повярва, че наистина сме успели да се изм кнем и не искал предварително да дава надежда на момчетата, jt страх да не се случи нещо в последния мо-мен г.