Посрещачите ни бяха чакали на летището от предишната вечер, когато се очакваше да си пристигнем. Като не ни щели да слизаме, една от сестрите ми се разиищяла била сигурна, че нещо лошо се е случило и са ни върнали обратно в Иран.
Като пристигнахме тази петъчна сутрин, едва дишахме от и/гощение. Единствено вълнението ни даваше сили и докато пътувахме по хлъзгавата магистрала към къщи, аз поглъщах познатия пейзаж с нови очи. Купчинки пресен сняг очертаваха шосето и макар да нося моя роден щат в сърцето си, Мичиган никога не ми се е струвал по-красив.
Най-сетне стигнахме дома на родителите ми истинско ранчо в провинциален Банистър. Когато колите завиха по криволичещия черен път, който води към къщата, аз си дадох сметка колко дълго сме отсъствали, съдейки по елховите дръвчета, които преди години бяхме посадили заедно с татко. Ако гледате едно дърво всеки ден, просто не
14
забелязвате как расте. Елхичките бяха израснали много, откакто за последен път ги бях виждала. Безпощадно ми напомняха за това, което ме очакваше и което бях пропуснала от живота на синовете си и от упоритата борба на татко да оцелее до днес.
Къщата бе построена на три нива: стъпихме на площадката, изкачихме няколкото стъпала до кухнята и тъкмо когато прекрачвахме прага й, получихме най-прекрасния подарък едно анемично „Бау!" от банята вляво. Надникнахме през открехнатата врата и видяхме татко, който с мъка се подпираше на умивалника. С това „Бяу!" винаги посрещаше Махтоб като малка и тя прихваше в лудешки кикот. Татко бе тежко болен и не биваше да става (за да отиде до банята се нуждаеше от помощ), а па бе настоял да спази ритуала и да направи нещо по-специално за внучката си. Не трябваше да става и едва ли би могъл, ако не беше любовта му към Махтоб. Тя никога няма да забрави този миг.
Мама нй посрещна в кухнята: печеше сладкиш с боровинки и банани. Махтоб си го беше поръчала, когато й се обади от Мюнхен. Все още никой от нашите не бе успял да се свърже с Джо, но тук бе по-малкият ми син Джон. Още два месеца и щеше да стане на шестнайсет години. Беше пораснал с цели дванайсет сантиметра, откакто бях заминала и сега стърчеше над мен. Джон ме сграбчи в прегръдките си, покри ме с целувки и не можеше да сдържи сълзите си.
Отидохме в голямата всекидневна, където беше леглото на татко. Преди да се разболее, той беше осемдесетки-лограмов здравеняк, висок метър и седемдесет. Кипеше от неизчерпаема енергия. Когато тръгнах на „кратката си ваканция" в Иран, болестта му рак на дебелото черво бе в напреднал стадий, но почти не му личеше. Татко бе пенсиониран автомонтьор, но продължаваше да носи работния си комбинезон, да се грижи за градината и да коси тревата. Най-много обичаше да се излежава в шезлонга на ливадата и да слуша по радиото мачовете на любимия си отбор „Детройтските тигри".
Когато заминах през 1984 година, „Тигрите" бяха стигнали до националния шампионат. През следващата година и половина все разпитвах новопристигналите от Щатите иранци: „Какво стана с „Тигрите"? Кой спечели световната купа?" Но никой не разбираше за какво ги пи-
15
там. Не бях получила писмото на Джон, в което ми бе писал, че „Детройт" е победил.
За година и половина ракът бе променил татко до не-узназаемост и го бе превърнал в четирийсеткилограмов скелет. Приличаше на човек, страдащ от недохранване. Косата му бе почти цялата опадала от хемотерапията, а останалата бе напълно побеляла. Лежеше по гръб, облечен в пижама, която му висеше отвсякъде като чужда, и едва-ед-ва обърна глава към нас. Вдиша от кислородния апарат още се задъхваше от усилието, което бе положил, за да ни посрещне. Никога повече нямаше да го видя облечен в костюм и риза.
Татко се беше борил с всички сили, за да доживее този ден. Беше надминал всички лекарски очаквания. Ракът го разяждаше отвътре, но той така и не се предаде. По време на тежкото изпитание, което трябваше да преживея, той единствен вярвал истински, че ще намеря начин да избягам с Махтоб. Знаеше, че ще се върна, защото рядко го бях разочаровала.
Тагко вдигна поглед към мен и се усмихна.
Бях сигурен, че ще успееш прошепна той. Жилав човек си ти.
През следващите шест години щях да получа много похвали, но неговата беше най-ценна за мен.
Всички се надпреварваха да ми разказват какво се е случило през последната година и половина и аз им бях благодарна за вниманието, но се чувствах прекалено уморена, за да ги изслушам. След всичко'преживяно, бях започнала да гледам на нещата другояче. Бях загубила вкус към празните приказки.