По мнението на професора налице бил сериозен сърде-
93
чен дефект. Ерик се бил родил само с една камера на сърцето. Налагала се спешна операция, която можела да бъде извършена успешно само в САЩ, където медицината била най-напреднала.
Кристи се разтревожила още повече, когато професорът й казал, че според него Ерик страда и от лека форма на синдрома на Даун.
Не казвайте на семейството за синдрома предупредил я той. Няма да ви позволят да го отведете вкъщи. Ако решат, че е със забавено развитие, ще кажат, че Аллах е пожелал детето да умре.
На следващия ден Риаз се върнал в Пешавар и се срещнал с професора. Както можело да се предполага, той бил против отиването им в Мичиган:
Не вярвам, че на света няма друго място, където могат да се погрижат за него.
Лекарят, подготвен предварително от Сабрина, се скарал на Риаз:
Що за човек сте? срязал го той. Вълнувате ли се за своето дете или не?
Риаз с нежелание отстъпил пред авторитета на професора. Родителите на Кристи купили самолетни билети за цяло го семейство. Кристи била толкова развълнувана, че за малко забравила тревогите си около Ерик. Най-после Риаз проумял, че тя и децата могат да живеят единствено в Америка. Веднъж да стигнат там и властта му над тях веднага ще намалее.
В деня преди отпътуването Риаз ръобщил на Кристи, която стягала багажа, че е променил решението си. Оставал в Пакистан с Джон и Адам. Кристи се втурнала разгневена в стаята, където се съвещавали членовете на семейството. Роднините й стояли със сведени глави и не желаели да я погледнат в очите. Отново са отстъпили пред него, помислила си Кристи. Най-сетне свекърът й я погледнал и рекъл:
Не искаме да ви се бъркаме. Това са ваши работи.
Кристи се разплакала, изпаднала в истерия и накрая изгубила съзнание. Когато се свестила, по-младата й зълва, Марийн, стояла надвесена над нея:
Кристи, трябва да разбереш, ние не можем нищо да направим тихо промълвила тя. Мъчно ни е за теб и твоите деца. Каквото и да кажем на Риаз, той побеснява.
За пръв път Кристи избухнала пред семейството:
94
Страхувате се, че ще" се разгневи, така ли? Децата ми са в опасност по дяволите неговият гняв!
Тя грабнала няколко ябълки от една кошница и замерила с тях Риаз, но не за да го удари, а защото се страхувала от него. Риаз останал на пода, хилел се и й се надсмивал:
Страхувате се от мен, значи? обърнал'се той към семейството. Я вижте с какво чудовище трябва да живея!
Да се спори разумно с него било невъзможно. Кристи знаела, че трябва да върви Ерик бил толкова слаб, че трябвало да го храни с гутатор. От това решение обаче задачата й да съобщи новината «а двегодишния Джон, който плакал в продължение на часове, или да остави Адам четири дни след първия му рожден ден, не ставала по-лесна. Когато Кристи влизала в колата на път за летището в Карачи, Джон се втурнал към майка си и започнал да я зове отчаяно.
Междувременно Риаз се държал странно, както някога. Направило му впечатление, че Кристи ще пътува в първа класа (всички други места били заети) и подметнал:
Трябваше и аз да отида. Сигурно е голям кеф да пътуваш първа класа.
След два дни диагнозата на професора била потвърдена от лекарите в Мичиган и Кристи се обадила в Пешавар, за да осведоми Риаз за състоянието на сина им. Съпругът й изобщо не обърнал внимание на това, интересувало го Друго.
Как беше в първа класа? попитал я той.
Този въпрос подсказал на Кристи, че Америка му липсва. Чудно наистина! Риаз бил прекалено голям егоист, за да се опитва да свикне със спартанския начин на живот в Пакистан и да се мъчи да крепи проваления им брак. Сиг гурно нещо друго го карало да се страхува от завръщането му в Америка. Какво ли?
След четири месеца, през август 1989 година, оперирали Ерик в детската клиника по сърдечно-съдова хирургия към Мичиганската университетска болница. Операцията минала успешно, но била само първата от серия предстоящи хирургически намеси, необходими за пълното оздравяване на детето. Като се има предвид, че Ерик се нуждаел от специални грижи и заради синдрома на Даун, било изключено детето да се върне в Пакистан,
95
След операцията Кристи и баща й отлетели за Пешавар на едноседмично посещение. Тежката раздяла с майка им била травматизирала по-големите й синове. Джон бил и потиснат, и нервен. Бил толкова измършавял, че му се бро-ели ребрата. От тъга по майка си той отказвал да се храни. Косата на Адам стигала до раменете. Бил на шестнайсет месеца, липсвало му каквото и да е възпитание, речта му била съвсем ограничена. Нито един от възрастните не разговарял с него двамата с Джон били оставени на бездушните грижи на една прислужница. Тъй като в къщата нямало никакви играчки, двамата се развличали с един празен кашон от пелени.