Същата нощ Кристи залостила вратата на спалнята си, въпреки че това било забранено. Около полунощ видяла как дръжката на вратата помръднала някой се опитвал да влезе. Тя прекосила на пръсти стаята и надникнала през прозорчето над вратата. От гледката дъхът й пресекнал: отвън стоели четирима мъже, единият от които приличал на Фиаз. Другите трима били непознати. Носели дълго въже и голяма торба. Изпод наметалата се подавали дръжките на ножовете, с които никога не се разделяли.
Кристи седнала на пода и започнала да чука с всички сили по вътрешната стена с един нож за разрязване на писма. Минути по-късно чула гласа на Шахоб да спори ядосано с останалите.
Не можете да постъпите така с американка! заявил Шахоб. Консулството на САЩ знае къде-се намира и ще държат семейството ни отговорно за стореното.
Вълнението му растяло с всяка секунда и той добавил с драматичен тон:
Нали знаете, че американското правителство праща войски, за да измъкне хората си от чужди страни.
След още един порой ругатни Фиаз и останалите-най-сетне си тръгнали.
По-късно Шахоб казал на Кристи, че мъжете нямали намерение да я убият, но да я държат затворена, докато семейството получи от съда попечителство над Джон и Адам.
На следващата сутрин Фиаз връчил на Кристи съдебно разпореждане, според което й било забранено да напуска Пакистан със синовете си.
„Ако тя успее да отведе децата със себе си, ще провали бъдещето им", гласяла семейната петиция.
Първата мисъл на Кристи била да остане и да се бори.
Не тръгвам без децата! категорично заявила тя. Приятелски настроена братовчедка, която се казвала
Роние, й препоръчала обратното.
Недей така рекла тя. Шансът да победиш е по-голям, ако си тръгнеш сама и се бориш за децата от Америка.
105
Съветът й бил съвсем недвусмислен: събитията от предишната нощ не били блъф. Мъжете щели отново да се върнат.
Кристи взела решение. Едва ли синовете й щели да имат полза от нея, ако я затворели или се случело нещо още по-лошо. Тя се обадила в консулството на САЩ и им казака да я чакат на следващия дан в Исламабад.
През последната си нощ в Пешавар Кристи наблюдавала спящите момченца, мислела за ужасния избор, който била принудена да направи, и се напрягала да намери алтернатива, макар да знаела, че такава няма.
Тази нощ не може да се опише с думи каза ми тя. Тръгнала рано на следващата сутрин, без да буди Джон
и Адам: нямало да издържи на сбогуването с тях.
През последните две години й се налагало доста често да си дава сметка за ограничените възможности на дипломацията. Служителите на американското консулство й дали ясно да разбере, че не могат да й обещаят закрила на децата, нито да гарантират безпрепятствен транспорт до летището, ако реши да ги измъкне скришом от страната. Тогава тя забравила за нетърпението си. Била благодарна, когато един от американските служители в консулството Майк Гейл я въвел в модерната административна сграда и казал на придружаващите я роднини на мъжа й, че посолството ще й осигури подслон за през нощта. Марк Гейл й издействал автомобил с тъмни стъкла, откарал я до летището и стоял с нея, докато се качила в самолета.
Преди да замине, Кристи позвънила на две места. Първо се обадила на полицейските инспектори в Бериън, които я уверили, че баща й никога не е бил сред заподозрените в убийството на Риаз: семейството просто си измислило тази история. После позвънила на една братовчедка в Пешавар, която й съобщила, че Джон е спрял да се храни. „Плаче и те търси непрекъснато", казала братовчедката и на Кристи й прималяло.
Ще се върна! рекла й Кристи ще се върна, щом всичко се уреди.
Това била горчивата истина, отчаяно си помислила тя. Никой не знаел кога ще успее да изпълни обещанието си.
Кристи и децата й били преживели не една раздяла, но последвалите шест месеца били най-тежките в живота им. В миналото тя можела редовно да се обажда на Джон и Адам от Мичиган. Сега, когато семейството на Риаз я счи-
106
тало за враг, телефонните разговори с децата били невъзможни. Това продължило три месеца до ноември 1990 година, тогава се намесило консулството.
Когато Джон се обадил, тя не познала гласа му и отначало решила, че е някое друго дете и че това е номер. Джон говорел със силен акцент, какъвто никога преди не бил имал.
Мамо, аз съм щастлив, не плача' казал Джон. Кристи усетила дълбока обида в гласа на детето.
Каквото и да ти говорят, знай, че имаш майка, която много те обича рекла му тя.
Джон избухнал в сълзи и този път гласът му прозвучал по-познато.
Искам те, мамо, искам те! изплакал той. Ела да ме вземеш!