Никой от семейството не искаше и да чуе за това, което ни се бе случило в Иран, а още по-малко желаеше да говори за собствените си чувства и мисли по въпроса. Когато споменавах за някое преживяване в Техеран, те все подхвърляха:
Били са лоши времена. Станалото станало. Сега си у дома, защо не го забравиш?
Тъй като нямахме собствен дом, двете с Махтоб останахме у моите родители. Всички гледаха да ни закрилят. Това бяха доверчиви провинциални хора, които никога преди не бяха заключвали домовете си, но сега спускаха всяко резе и превъртаха всеки ключ по два пъти. Пистолетът на татко стоеше зареден и всеки бе готов да го изпол-
16
зува при необходимост. Муди познаваше добре къщата на родителите ми и тя беше първото място, където би ни потърсил. Липсата на законна закрила в такива случаи щеше да му даде възможност да си вземе Махтоб обратно в Иран.
През първата седмица у дома се обадих във ФБР и централното управление на полицията, за да ги попитам на каква охрана бихме могли да разчитаме. И от двете места получих един и същ отговор те били противодействува-щи институции.
Може да ви прозвучи бездушно и жестоко рече ми един агент от ФБР, но докато няма престъпление, нямаме право да се намесваме.
Нервите на всички бяха изопнати до крайност. Наостряхме слух при всеки необичаен звук. Наблюдавахме колите по пътя. При всяко иззвъняване на телефона, когато отсреща мълчаха, решавахме, че нещо ни грози. Нито аз, нито Махтоб вдигахме телефона от страх да не се обади Муди.
Докато обмислях бягството ни от Иран, бях решила след завръщането двете с Махтоб да заживеем под други имена и на друго място. Но се оказа, че това не е чак толкова лесно. Няколко дни след завръщането ни, когато попитах Тереза Хобгуд служителката на Държавния департамент, която се занимаваше с моя случай дали мога да сменя името на Махтоб, тя ми обясни, че мога да я наричам както пожелая, но според закона името й не може да бъде сменено в отсъствието на баща й и без неговото разрешение, преди да е навършила осемнайсет години. Освен това тя ме предупреди, че този начин на живот ще ме принуди да прекъсна връзките със семейството си и старите приятели. Няма да мога да се обаждам дори на синовете си.
Каква бе главната причина да напусна Иран? Можех да изтърпя някак режима на вода и гориво, двучасовите опашки за хляб и яйца и всекидневните въздушни нападения на иракската авиация, но не бях в състояние да живея като затворничка, нито можех да оставя Махтоб да израсне в общество, в което щеше да приеме затворничеството за нещо естествено.
В Иран Муди ни беше превърнал в затворнички. Нямаше-да допусна и тук, в Америка, да се стане наш надзира-• тел.
Освен това имах и друго основание. В Иран бях срещ-
2. От любов към дъщеря ми
17
нала няколко жени и деца в нашето положение. Имах чувството, че непременно трябва да привлека вниманието на хора fa върху усложненията, които възникват от културните различия в семейства като моето. Аз например нямах никаква представа, че омъжвайки се за Муди, дори в собствената си страна, автоматично ставам и иранска гражданка. Научих това едва след като отидох в швейцарското посолство в Техеран и открих, че този факт не може да ми предложи никакви привилегии. Исках да накарам другите да се замислят, преди да е станало твърде късно. Исках да споделя с тях горчивия урок, който получих че не можеш да подредиш в куфар своите права и да ги отнесеш там, където отиваш.
Под каквото и име да заживея, мислех си аз, едно е ясно трябват ми пари. Бях избягала без пукнат грош и в момента се намирах в тежко финансово състояние. Месец след пристигането ни в Техеран Муди бе изтеглил всичките^ни спестявания от Мичиган. Не обичах да вземам пари на заем, не ми се искаше да го правя и сега. Осребрих скромната си обществена осигуровка, която ми се събираше за пенсия, за да преживяваме. Парите нямаше да ми стигнат задълго, да не говорим, че с тях не можех да покрия нито дванайсетте хиляди, които дължах за бягството, нито държавната такса по продажбата на къщата ни.
Нямах пари, нямах работа (бях напуснала службата си завеждащ личен състав, преди да се омъжа за Муди), нямах и спокойствие, но смятах-, че е най-важно да върна заема на Амал, иранския търговец, който ми даде пари, за да избягам. Въпреки съветите на приятелите отидох в Националната детройтска банка в Алпена последното място, което наричахме свой дом, преди да заминем за Иран. Срещнах се с вицепрезидента Франсиз Фландърс и му обясних всичко.